life tried to dismantle me

WOTAN NANCY
24 // outcast // lie detection // born in zredia
fc: landon liboiron


Вотан Нанси знаеше как останалите хора, как собственото му семейство, виждаха позорната дамга на лявата му ръка - за всички тях печатът на прокудените означаваше едно-единствено нещо - проклятие. Можеше само да си представя колко много хора - познати и непознати - смятаха, че проклятието на еретичното непокорство го бе застигнало заедно с болката и огъня на дамгосването. Истината, обаче, бе друга; можеше да я прочете в разтревожените очи на майка си и да я чуе в неравномерното сърцебиене на баща си - Вотан Нанси бе проклинат далеч преди да бъде прокуден. От ранното му детство в него се бе зародило нещо нередно, нещо, каращо родителите му да се страхуват от гнева на боговете.

В първите години проклятието му се изразяваше в любопитство - малкото момче задаваше хиляди въпроси на всеки за всичко, а очите му грееха с интерес, независимо дали получаваше задоволителни отговори, или не. Навикът му да си пъха носа в работите на възрастните завършваше с безброй наказания - въпреки тях, въпросите му не спираха. С годините, обаче, те все по-трудно можеха да бъдат оправдани с "нездраво детско любопитство". Какво са боговете? се бе превърнало в Защо служим на боговете?. Вотан Нанси задаваше въпросите си, свързани с божествените господари и техните храмове, празници и ритуали, все по-остро, все по-гневно, опитвайки се да разбули истината зад лъжата, че боговете имаха правото да ръководят живота му.

По ирония на боговете, се бе родил в семейство, което бе искрено отдадено на божествата. Безброй бяха моментите, в които родителите му - умолявайки или заплашвайки - се опитваха да потушат яростния пламък на непокорството, който бушуваше в сърцето му. Всички искаха и очакваха от него смирение и покорство; това, обаче, бяха двете неща, които Вотан Нанси нямаше как да им даде. Наставленията, молбите и заплахите той да преклони най-сетне глава пред мощта на боговете само и единствено подсилваха решителността му това никога да не се случи. Но колкото повече се отдалечаваше от семейството си и тяхното безспорно послушание, толкова повече се вслушваше в шепота на недоволство - неодобрителна реплика от някой, изгубил близък заради боговете, тлееща ярост в очите на друг, достигнат от тяхното отмъщение. Вотан Нанси се научи да се чува тези недоизказани истини за света, научи се да усеща вътрешното неподчинение на онези, които се покланяха най-ниско и чиито гласове най-силно се чуваха в храмовете.
Всичко това само потвърждаваше собственото му утвърждение в безсмислеността на покорство пред божествата и само след няколко години собственият му глас се разнасяше из улици и площади, подтикващ съгражданите си да отхвърлят несправедливите господари - благородници и божества - които си играеха със съдбите им.

Очаквано, радикалните му слова не получиха никакъв отклик освен горящия от болка печат върху ръката му. Вотан Нанси знаеше как гледаха останалите на него - един прокуден, загубил живота си и обречен на мизерно съществуване. Гледаха го с отвращение и с насмешка си шушукаха за провалената му революция.
Истината, обаче, бе друга; той беше постигнал онова, което искаше - беше отхвърлен от боговете и техните поклонници, заклеймен и изоставен от тях. Което означаваше едно-единствено нещо; животът му бе останал в собствените му ръце. И докато за всички останали печатът на лявата му ръка означаваше проклятие, което никой нямаше да пожелае, то за Вотан Нанси той бе знак, че най-накрая е свободен.