I don't miss you, I miss the misery.

- Херман, защо мрънкаш, нима те боли? - спокойствието в гласа на Джефри беше отвратително.

Но не само в гласа му. По лицето му нямаше нито една следа от гняв, от раздразнение. Неговото лице винаги беше статично. Очите му мигаха толкова рядко, че човек можеше да каже, че никога не го правеше. Винаги бяха червени, тъй като спеше рядко и физическата умора се беше настанила на тялото му. Кръговете под очите му бяха силно изразени, но нима мислите, че него това го интересуваше? Изобщо не му пукаше как изглеждаше. И все пак наоколо се носеше в прилично. Облеклото му обикновено беше черно. Не, не обикновено. Винаги бяха черни. Джефри няма навика да обръща внимание на хората, затова често ги подминава, а когато се опитат да го заговорят, често ги спира в това да го правят. Чувства се изключително досадно, когато някой се опитва да губи от времето му, а то беше предназначено за други, за различни неща, за много по - забавни неща. Едно от тях правеше с момента.

Херман беше най - обикновено момче, без проблеми, без лоши мисли, дори напротив. Ала точно тази доброта нямаше да му помогне никак и тя наистина не му помагаше никак. Той беше добрият брат. Правеше всичко, което трябваше, което беше полезно, с което не вредеше и само помагаше.

Джефри уби човек. Никой нямаше да разбере. Никой. Нито един човек! Ала съдбата беше кучка и бе дала информацията на най - грешния човек - Херман. Искаше да го издаде. Говореше му някакви глупости. Че така щяло да бъде по - добре, че ако си признае, че е убил, сигурно наказанието нямаше да е толкова зле. Да бъде в една кутия, от която не може да се измъкне, да стане роб, не е по - зле от това да бъде убит. Естествено, Джефри това нямаше да го позволи. Убийството му беше прикрито, изгорено, нещо друго, което беше изгорено, беше лицето на Херман, както голяма част от тялото му, но той беше жив.

Щеше да се мъчи до последния си дъх. Последния си болезнен дъх. Можеше да контролира всяка клетка в тялото му само с ума си. Беше го правил безброй много пъти, упражняваше го постоянно, особено върху брат си. Можеше да го убие, но това щеше да е твърде лесно, не искаше да го прави. Гледаше грозното същество пред себе си и в ръцете си премяташе някаква верижка. Херман имаше точно едно око в този момент. Другото отдавна не беше на лицето му.

Човекоподобното се свлече от болка на земята. Болката, която беше причинявана, беше толкова повърхностна, но толкова болезнена. Продължаваше дълго, дълго, дълго ... докато Джефри не се изправи рязко и тялото на брат му или каквото беше останало от него, се стовари тежко на земята. Опит за стонове, излизащи от устните му, беше направен, ала бе толкова неуспешен, че мъжът остана да лежи на земята, без да помръдва, дишаше тежко, можеше да се види ясно.

- Яж! - просто каза Джефри, а след това доближи до мъжа и изтръгна ножа си от крака му, последва подобие на вик.

Имаше поднос с някакви напълно недостатъчни храни, Джеф хвана главата на Херман, като вкара подноса точно под нея, а след това разби главата му в храната.

Бързо след това излезе, като изтри следите от кръв от ръцете си в дрехите си. Прибра ножа си, като него също изчисти в дрехите си. Погледът му не изразяваше нищо. Имаше работа за вършене. А работата му беше забавление.