what's a god to a non-believer?

Бях добър. Кълна се, че някога бях добър. Ако усилено се заровя в спомените си, може би дори ще успея да изкарам една-две сносни случки, в които съм бил наистина, ама наистина добър. Като се замисля, може би това е пресилено твърдение, но добрите намерения са си добри намерения. А аз бях изцяло изпълнен с такива.
Честна дума. Можете да ми се доверите.
Той се казва Натаниел. Наричат го Нейт. Твърди се, че името означава „дар от Бог“. Иронично, нали?
Преди да се случат злощастните събития, които ме доведоха до тук, Нейт беше съвсем обикновено момче. В по-голямата част от времето е наивно мил и отзивчив. Обичаше да помага. Той е загубеняка, страдащ от ананкастно разстройство, а обсесивно-компулсивна му личност страда и от хафефобия. Или в превод, маниакалното му желание за чистота и подреденост роди невъобразим страх от докосване. Всякакъв, дори най-бегъл допир от друго живо същество го караше да изпада в ужасяваща паника. Това му пречеше да общува нормално, затова и не обичаше шумни места, защото опасността някой да го докосне беше огромна. Той е онова момче, което ще съжалите на някое събиране. Самотникът в ъгъла. Неразбраният, неразбиращият.
Вече започнахте ли да съжалявате горкичкият Нейт?
Недейте, трябва да сте се досетили, че той не съществува и е плод единствено на лошото ми чувство за хумор.
Но пък поне съм добър актьор.
Всъщност се казвам Себастиан. И не съм никакъв дар. По една щастлива случайност, притежавам специална дарба. И именно тя ми позволяваше да измислям личности, които да придружават другото ми лице. Бързо разбрах, че красивото лице на Нейт, придружено с хилядите му емоционални проблеми, го прави нещо като ходеща мишена за десетки момичета, готови да му помогнат. Оказа се, че изпитвам твърде голямо удоволствие от това да разигравам хората. Толкова голямо, че стените на Лагера не успяха да удържат отвратителния ми характер и избягах. Но да живея в странство се оказа твърде скучно занимание. И тъй като вярвам, че дълбоко в себе си всички хора на тази планета са ужасяващи лицемери, се захванах с нова мисия – да проверя колко точно крехка е вярата на хората в скъпоценните ни богове. Или поне колко бързо биха се обърнали срещу тях, ако получат достатъчно добро и рационално предложение. Да, да, знам какво си мислите. Кой ще обърне внимание на нищо и никакво момченце, което не притежава никакви по-специални качества? Разбира се, рядко говоря за произхода си, но да си оглавяваш семейство Торн и да копнееш за падението на боговете, оставяше силно впечатление у слушателите ми. И така събирах съмишленици, които все повече вярваха, че боговете не са непобедими. И ако сме сплотени, ще успеем да се отървем от хилядите им правила. Глупаци.
Не, че одобрявах да живея под нечия диктовка, но определено не вярвах на глупостите, които говорех. И нямах за цел да саботирам боговете. Или да ги разгневявам. Нищо, че май никой не ми повярва.
Логичното последствие беше прокуждането ми.
И отново живея в странство.
И май вече наистина не харесвам боговете.