'You can't save everyone, though Gods know you try.'

Едгар Леон бе един от най-известните учени на Итиус и това бе неоспорим факт. Общо взето целия си живот бе прекарал като по план - явно боговете бяха милостиви към него, защото обикновен жител на кралство имаше късмета да прекара единадесет години в Лагера и да се добере до Втори ранг боец, при това създавайки си сравнително малко проблеми с благородниците там. След това се бе оженил по любов за Ирма - красавица от Етаха, проявяваща същия интерес към науката като него. Двамата бяха успели да си устроят работилница, в която създаваха почти всичко - от примитивни часовници до нови иновативни оръжия, правеха химични опити и бързо успяха да създадат добро име за скромното си семейство. Жители на всяко кралство ги търсеха за всевъзможни неща. Три години по-късно Ирма забременя, а на четвъртата на бял свят се появи дъщеричката им, на която избраха името Нелиел, накратко Нел. За нея имаха огромни планове - надяваха се Фос да я избере на празника си, да постъпи в Аркана като майка си, а след това да продължи това, с което се занимаваха родителите им.

Уви, явно късметът на Едгар се бе изчерпал дотук. Когато Нелиел бе на шестнадесет, една от малкото ниви, които имаха, пламна под лъчите на жаркото итиуско слънце. Не бе голям проблем - работата на полето не бе техният основен поминък. Трагедията в цялото нещо бе, че в този момент Ирма се намираше там. Като по чудо бе успяла да се спаси жива, но не съвсем здрава - изгарянията по тялото и бяха огромни, страшни и болезнени дори само за гледане отстрани. Леон нямаха особен избор освен да се допитат до селския лечител - не бе добра опция, но бе единствена. Всички знаеха, че се слави с алчността си и че методите му невинаги успяваха. Но в тези дни надеждата бе единствената сила, която движеше Едгар и Нел. Процедурите по лечението на Ирма бяха дълги и скъпи, а и безрезултатни. В един момент всички спестени пари на семейството бяха се стопили, лечителят - изчезнал от Итиус, а Ирма - мъртва...

Силите на Едгар се бяха изчерпали, в момента той също бе на легло. След травмиращата гледка на умиращата си съпруга и след последвалата и кончина той също се бе разболял, а вариант за дъщеря му освен да се грижи за него просто нямаше. Работилницата, която родителите и бяха устроили, вече бе нейният кът - от изгрев до залез ковеше оръжия, разработваше технологии, правеше преписи на книги и обковаваше кориците им по поръчка, изпълняваше всякакви желания, свързани с това. Работата за нея никога не свършваше, поръчки идваха постоянно, а всичко, което успяваше да заработи, отиваше за билки и лечители, които да помогнат за състоянието на остаряващия и баща. Бе наела една възрастна женица да се грижи за него през дългите дни и нощи, в които я няма, защото е затрупана от работа в работилницата. След като приключеше там, сваляше очилата, които сама си бе изработила, слагаше си грим, чиято формула също бе нейно дело, както и перука, с която да скрие самоличността си.

След това с фалшивата си самоличност на Аида отиваше в поредната кръчма, където да използва силата си за контрол над ума с цел да продаде тялото си на някой случаен мъж или да го провокира да остави парите си при нея. Мразеше това, което и се налага да прави, но нямаше избор; не можеше да загуби баща си, щеше да спаси поне него, пък ако ще да е последното нещо, което да направи в живота си. А когато безкрайните и нощи приключеха, намираше някакво време и за да поспи, и за да бъде при баща си, колкото и да я нараняваше идеята да го вижда такъв - грохнал, без никакъв спомен от силния и енергичен мъж, който бе, докато семейството им бе пълно.

Разбира се, тя не говореше за това. Не искаше пари от никого. Не искаше и помощ от никого. Защото мразеше милостинята почти толкова, колкото мразеше това, което се бе принудила да прави. Затова се надяваше боговете да не я съдят. Или поне не прекалено много...