"I have to... I need to hurt you" - Kingsley V. Collymore

You always come back, Little One

Болка. Без болка не можеш да твърдиш, че си наистина жив. Без нея не можеш да оцениш всяка даденост от ежедневието. Но за някои болката беше нещо много повече. Важна колкото дишането.  Някъде там имаше някой, който обичаше болката и агонията. Беше свикнал да я получава или дава. Или и двете. Като момичето, което си проправяше път през гората сякаш животът ѝ зависеше от това. Бягаше толкова упорито, докато храстите забиваха бодлите си в крехката повърхност на бялата ѝ кожа. Превръзката на очите ѝ я дезориентираше допълнително, спъвайки я във всяко камъче на пътя. Но този територия не ѝ бе така непозната, както на пръв поглед. Продължаваше да бяга със стаен дъх. Не издаваше нито звук под залязващото слънце. Бягаше, защото искаше да бъде хваната. Защото знаеше, че ще чуе неговите стъпки, които ще я изведат от мрака. До края на пътеката роклята ѝ вече се бе разкъсала от невидимите за нея препятствия, кръвта по кожата ѝ щипеше от досега на студения вятър. Последната ѝ спирка беше клона, в който се спъна и претърколи на поляната от другата страна. Страхът се премеси във въздишка с неочакваното облекчение от меката трева, в която пръстите ѝ се вкопчиха, за да омекотят удара. Веднъж на земята, знаеше, че няма да намери силите да се изправи и продължи. Тялото ѝ беше тежко като олово от цялото напрежение. Сърцето ѝ биеше като на дива сърна, преследвана от безпощаден хищник. Недалеч от истината.
Някъде там от сенките, вторият му дом, Кингсли наблюдаваше всичко. Настървеният ѝ бяг за спасение. Наистина се беше постарала. Но той знаеше добре, че тя искаше да бъде хваната, дори без да му го казва. Знаеше, че ако наистина бягаше за живота си, нямаше да се предаде там, на меката поляна с аромат на диви цветя. И щеше да крещи и да се моли за милост. Нямаше да тича със затаен дъх, в очакване на неговите стъпки по тревата.
Остави я на чака още известно време, придвижвайки се с помощта на сенките, за да запази местоположението си тайно. Даваше ѝ само неопределени звуци от различни посоки. Шумоленето на тревата от юг, секунди по-късно от север. Полъх на вятъра в косите ѝ, илюзията за нечии пръсти, ефирно пробягали по хладната ѝ, мокра от сълзите, буза. Остави я да да се почувства по-дезориентирана и безпомощна от преди. Остави я да се почувства напълно изгубена в тъмнината, докато чуе сърцето ѝ да ускорява ритъма си. Докато чуе молбите ѝ да излизат измежду цепнатите ѝ устни.
- Моля те... Моля.. – изхлипа почти без глас.
Кингсли постави последния ход на играта си. Излезе от сенките някъде зад нея, ръката му леко помилва лицето ѝ и се отдръпна веднага. Стъпките му започнаха да се отдалечават, смазвайки всичко по пътя си в отчетливия си ритъм.
- Не... Моля те.. – тя веднага се разкая и изкашля, за да изрече молбата си ясно и отчетливо. – Моля те, не ме оставяй тук!
В здрача всичките ѝ останали сетива се бяха изострили и отдалечаващите се стъпки породиха неистово отчаяние и агония, която се извиси в гласа ѝ. Знаеше как да му угоди. Все пак я беше обучил добре. Обичаше да я пречупва отново и отново, да смазва тази нейна арогантност и лудата ѝ дивост, за да може сетне да я възроди наново от пепелта два пъти по-силна от преди. Беше освобождение и за двамата.
- Тук съм. – думите полетяха към нея като подарък от нощния вятър. Усети как превръзката ѝ ефирно се смъква от очите ѝ. Ръката му едва осезаемо погали врата ѝ, карайки всяко косъмче по треперещото тяло да настръхне. Веднъж щом очите ѝ успяха да го фокусират срещу нея, той се бе изправил отново на крака и стоеше пред нея като някое неземно създание от друг свят. Често го наричаше дявол. Дяволът, който ще сътвори личен ад специално за теб. Ад, от който ще ти се прииска да избягаш също толкова, колкото да продължиш да се връщаш.
Тя многократно се надяваше да избяга и да не се върне. Животът ѝ бе изпълнен с достатъчно опасности. Но в един момент винаги започваше да ѝ липсва. Това да се предаде и да се почувства напълно свободна. По тялото ѝ имаше белези от битки, от стари приятели, които я бяха предавали, но той, нейният дявол, никога не оставяше външни белези по нея. Поне не на повърхността. Всичко, което ѝ бе причинил, всяка външна рана, винаги зарастваше и никога не оставяше дълготраен белег. Но болката, която изживяваше с него, ах, болката... Нищо не я караше да се почувства по-свободна и жива. Това само я караше да го иска още повече, дори сега. На поляната, внезапно осветена от стотици светулки.
- Справи се добре. – изрече думите, които имаха толкова голяма власт над нея по неразбираеми причини. Тя наведе глава и целуна връхчето на ботуша му с пълна отдаденост и парещ копнеж. – Можеш да ме погледнеш.
Привилегията, която ѝ бе дадена така внезапно, накара корема ѝ да се обърне от вълнение. Никога не можеше да го поглежда в очите без позволение по време на тази игра. И никога не успяваше да види този него поглед, който я прогаряше през цялото ѝ същество. Най-накрая успя да вдигне зачервените си от плач очи и се усмихна като малко дете, на което бе подадена близалка. Той я гледаше с онзи типичен блясък в стоманено сивите си очи. Възбуден от опасната им игра, този блясък на изгарящ да погълне плячката си хищник, правеше погледа му една идея по-мек, макар и не по-малко опасен. Сивото в ирисите му се сдоби с далеч повече синьо, когато приклекна да поеме лицето ѝ в шепи.
- Кажи го. – промълви ѝ с дълбокия си тембър. Искаше ѝ се да протегне врат и да улови топлия му дъх с устните си, но не можеше да помръдне. Ръцете му държаха лицето ѝ, палецът му попи и последната сълза, търкулнала се по бузата ѝ. За него както болката, така и сълзите бяха най-красивите и скъпи бижута, които можеше да подари на своя любовник, без значение мъж или жена.
Тя все още не намираше смисъл в кратката му подкана и той се усмихна леко. – Въпросът ти. – припомни ѝ, но пръстите в косите ѝ отново разсеяха мисловната ѝ дейност. Бе изцяло опиянена от целия адреналина, болката, а сега и парещия му досег. Виждайки, че навярно нямаше да получи друга награда тази вечер, тя преглътна тежко и опита да потърси въпроса си в някоя все още работеща нормално мозъчна клетка. Изведнъж я удари на какво се бе съгласила. Беше така глупава да избере да му зададе въпрос.. Един въпрос... вместо да го стигне до края с него отново. Той я бе предупредил, че ще съжалява за избора си. Тя бе убедена, че няма. Бе убедена, че е достатъчно силна сега и единственото, за което се бе върнала е въпрос. В момента, в който бе завързал копринената превръзка около очите ѝ, тя бе забравила аз въпроса си. Всеки инстинкт в нея искаше да го усети отново. Всичко, което можеше да ѝ причини. Очакваше съвсем различна награда в края на пътеката. Награда, каквато получаваше в предишните игри с него. И едва сега осъзна, че няма да я получи. И най-страшното бе, че можеше да проклина само себе си за това.
- Аз.. – рязко върна погледа си върху него, отново преглъщайки тежко всички копнежи, които се бяха разбили на хиляди парченца в съзнанието ѝ. Виждаше същите тези копнежи и в неговите очи, но знаеше, че той няма да прекрачи думите си или обещанието си. Беше много по-силен в тази игра, затова и доминираше само с присъствието си и погледа си. Ръцете ѝ се увиха около стръкчетата трева и ги откъснаха от почвата им. Не можеше да повярва, че изпусна шанса си да е негова отново.
- Все още очаквам въпроса ти, малка моя. – силните му ръце се спуснаха по нейните, увиха се около китките ѝ и той я вдигна със себе си. Дланите ѝ моментално се отпуснаха и откъснатата трева полетя обратно към земята. Той се усмихваше. Усмивка, от която кръвта ѝ кипваше. В този миг искаше да го мрази с цялото си същество, ала можеше да мрази единствено себе си. Знаеше, че не може да го попита това, което наистина искаше. „Може ли отново да ме направиш своя?” Виждаше отговора в очите му. Това снизхождение и съболезнования. И все пак не можеше да го мрази.
- Никога не ми каза... Какво значи съкращението „Ви” в името ти? – попита го с възможно най-въздържания си професионален тон, на който бе способна, макар гласът ѝ също да трепереше неумолимо. Студ, болка и незадоволена възбуда. Ужасна комбинация. Но той се наслаждаваше на гледката. Все пак победителят в тази игра бе само един от двамата. Поне днес беше така.
- Името на баща ми. – изрече след кратка въздишка. Кингсли отдавна бе наясно, че тя се бе сближила с него, за да го разследва, да разбере всичко за миналото му. Но това дори не беше нужно. Нямаше да открие нищо интересно там. Освен чудовища.
- Не ми каза какво е то... – прошепна тя, потрепервайки от пръстите му, леко стягащи се около шията ѝ. Напомняше ѝ за всичко, което можеше да я накара да усети отново, ако бе избрала другата награда. Ако поне веднъж не си вярваше прекалено, че е по-силната. Тя все така упорито вярваше, че е, щом бе успяла да избяга веднъж от Ада.  
- Само един човек освен мен знае името на баща ми. – отвърна, отдръпвайки пръстите си. Тя потръпна от отдалечаваща се топлина, която искаше да задържи там завинаги и в пристъп на слабост потърси устните му със своите, повдигайки се на пръсти. Той я спря точно преди да си открадне нещо, което не ѝ се полага. Пръста му пробяга върху цепнатата ѝ устна и тя изстена тихо, стягайки челюстта си. – И той е мъртъв. – внезапно добави Кингсли, отдръпвайки се от сладката брюнетка, която залитна под тежестта на гравитацията. Можеше само да види как мъжът изчезва със сенките, оставяйки само аромата си като утешителна награда.