Atarah of Mer

Нали ти бях казала някога, че ще си останеш сама ... никой не би искал да бъде около теб и проклетата ти аура ...

- Не постъпихме добре, когато я оставихме ...

- Късно е за съжаления - не разбираше желанието на хората вечно да си признават истините за живота, когато им се изплъзва вече.

- Трябваше да я потърсим ...

- Или просто да не я оставяш ...

Атара гледаше към почти безжизненото тяло и остсяваше плодовете на страха си. Вината беше нейна. Тя го знаеше. Беше го оставила обаче за себе си. Цялото познание за унищожителната си същност. С магическата мерска огърлица криеше белега на Арис, чиято верижка прогаряше кожата й. Предпочиташе да преглъща подигравките на обикновените хора, докато утихнат под натиска на ужаса. Първоначално искрено се боеше от онова, което унищожаваше собствената й човечност, но годините я приютиха в прегръдката на жестокостта. Можеше да се чувства комфортно само там, където имаше контрол. Изоставянето на детето никога не бе влизало в сметките й. Не си бе направила труда обаче да го потърси след толкова години, защото не можеше да се измъкне от затворените врати.

- Лягай да си почиваш - жената на леглото бе опитала да се изправи.

Атара стоеше в страни и наблюдаваше разрухата с вечен интерес.

В началото не търсеше конкретика. Тя по-скоро биваше запращана, за да нарани най-скъпите й ... докато такива не останат. Клариса беше последна в списъка. Не го беше изготвяла. Той просто се пълнеше с ближни и далечни. Отвори прозореца в коридора и пръстите й се провряха през него, докато не стигнаха пареща стена. Силната горещина прогори кожата й. Стисна зъби и огледа щетата.

- Тя почина, господарке, моите съболезнования ...

- Чудесно. Приготви я за погребението - не се обърна в обратната посока.

Вечерният бриз погали лицето й и мъглите закриха хоризонта й. Само тя го виждаше така. Само тя не можеше да си тръгне ...

- Още ли си тук? - смразяващия й глас бе една от причините да чуе отдалечаващи се стъпки.

Въздъхна, докато дланите й горяха под невидимата стена. Чудеше се дали детето беше още живо!? Какво ли се бе случило с него!? Изглеждаше сякаш бе забравила за случката, но не беше вярно. Проклятието щеше да ги преследва, където и да са. Най-вече, когато са сами ...

Убийца, убийца, убийца ... ХАХАХАХАХА!

Защо се усмихваш тогава?