Narhemia Asaro - TAKEN

- Срамота е, Рикардо! - жената избухна сякаш изневиделица.

Изнервяше я да наблюдава как мъжът й се хранеше така спокойно, докато нея я тормозеше мисълта за единствената й дъщеря.

- Как можеш да си толкова спокоен!? - пореден нервен въпрос, докато го наблюдаваше как лакомо нагъваше парчето месо.

Отврати се за момент, извръщайки поглед, докато виждаше как мазнината се попиваше в брадата му.

- Тя е вече на 20!

Е, сега на Рикардо му стана ясно защо беше всичката тази истерия. Остави спокойно месото и щеше да се изтрие в дрехите си, но като видя погледа на жена си, която го гледаше така осъдително (какво очакваше тя? той беше мъж?), взе кърпата, която стоеше от лявата му страна и изтри ръцете си, както и устата си. Много искаше да продължи с яденето ... обаче ... Елеонора беше права. Това не можеше да продължава така. От толкова години се грижеха. Не, златото не беше проблем. Проблем беше, че дъщеря им беше бреме, беше достатъчно голям срама, който трябваше да понасяш, за дето не се бяха погрижили да оженят дъщеря си. Осъзнавайки значението на нервните изблици, остави кърпата, откъдето я беше взел и погледна към жена си. Ето защо вечеряха сами ... беше сигурен, че имаше нещо, но храната го вълнуваше повече от собствената му дъщеря (е, само майката си знаеше дали е от него де).

- Трябва да я омъжим час по скоро - отсече жената.

- Решение ли имаш? - зададе въпроса си, когато забеляза как чертите на лицето на жена му станаха по - меки.

Елеонора се усмихна, сякаш беше разбрана за първи път от преди Христа.

- Имам! - твърдо отговори, като веднага след това усмивката й се стопи.

Елеонора не обичаше мъжа си, както не обичаше и дъщеря си. Самата мисъл, че беше станала майка, я караше да се чувства извънредно зле. Още в мига, в който видя издутия си корем, вече мразеше отрочето. Никога не е била добра майка. А бръчките по лицето й я караха да се чувства още по - зле. Искаше да остане вечно млада и красива, но се случваше обратното!

- Игор Асаро - изрече след кратката пауза.

Името значеше нещо за мъжа й. Остави го замислен за известно време. Жена му не беше глупава. Егото не му позволяваше да си признае, но ако не беше тя, той отдавна щеше да е пропаднал.

~~~

Не очакваше да има избор. Самата мисъл да се обвърже в свещен съюз с напълно непознат я отблъскваше, но беше спряла да има, какъвто и да е избор след онзи ден, в който след поредния нездравословен за психиката й, беше решила да избяга. Последствията не бяха приятни и от тогава нямаше право да излиза. До такава степен я бяха изолирали от света, че в първия момент мисълта за брак я зарадва. Но не защото се радваше, че ще се омъжи. По - скоро защото в това виждаше нова вратичка, през която да може да избяга ... да избяга от този дом, от това семейство.

Защото не можеше да ги понася!

Всяко спасение беше добре дошло. А от новото спасение как щеше да се спаси, това не знаеше, но сега не я интересуваше.

Щеше да се измъкне ...

... и само това имаше значение.