Call me a thief | Kaan

Семейството на Каан бе бедно – едва успяваха да изхранят децата си, цели седем на брой, като  всяко едно от тези седем носеше знака на различен бог. Каан бе най-малък от всички, и като такъв отнасяше целия лабут, и от баща си, и от по-големите си братя и сестри, за капак на това трябваше да им ходи по петите и да изпълнява всички задачи, с които на по-големите не им се занимаваше. Дълго време дарбата на момчето сякаш така и не се проявяваше, и семейството му вече бяха започнали да се притесняват.
Когато бе на девет години, най-голямата му сестра, Нара, се сгоди, и с последните си спестявания семейството му й купи сватбена рокля. Роклята стоеше, подобно на украшение, в общата стая на къщата им, затова не бе учудващо, че малкият, все още непохватен Каан успя да се спъне и да залее скъпата рокля с чай. Момчето бе в шок – знаеше, че ако не баща му, то сестра му щеше да го смели от бой. Момчето замръзна на мястото си, когато чу как входната врата бавно изскърца. Проклятие. Нямаше накъде да избяга, и оставаха броени секунди до разкритието на белята, която беше сторил… Иззад себе си чу разярения писък на Нара.
„Кой го направи?!“ Изкрещя девойката.
Бедният Каан, освен уплашен до смърт от гнева на сестра си, сега беше и крайно озадачен. Та той стоеше точно по средата на стаята, до роклята! Нямаше кой друг да е! Освен ако… Каан направи предпазливо крачка встрани, но не получи никаква реакция, после размаха ръце и накрая изплези език. А Нара все още се държеше, сякаш беше сама в стаята. И тогава Каан осъзна какво всъщност се случваше с него. Най-сетне дарбата му се бе проявила – беше станал невидим. Той подскочи от радост, и когато се приземи, от него не се чу нито звук. Слава на боговете, бяха го дарили с нещо наистина полезно. Но след това дойде ред на паниката – как щеше да стане видим отново? Не искам да бъда невидим вечно, не искам, не искам!
Изведнъж Нара опули широко очи – Каан се бе материализирал пред нея от нищото.
„Ах ти, малък негодяй!“ Тя се втурна към него и го перна здравата по главата. Можеше и по-силно, но радостта от факта, че брат й най-сетне е показал своя божествен дар наделя над гнева. А след като той приложи над нея другия си дар – умоляващите очи като на кутре, девойката бе съвсем умилостивена. Е, какво пък, роклята все щеше да се изпере…
Каан порастна весел, чаровен и много, много хитър. Дарбата му също влизаше в употреба – много по-лесно беше да преджобваш прииждащите в града благородници, когато си невидим. Не изпитваше особена вина за това – не е като да нямаха богатства в излишък, една скъпа дрънкулка по-малко – бълха ги ухапала. Имаше хора в нужда, чиито животи се променяха с нещата, които разглезените богаташчета подхвърляха ей така. Също както си играеха с животите на простосмъртните, сякаш те бяха нищо, сякаш във вените им не течеше същата кръв. Благородник или плебей, всички кървяха в червено…
Каан беше на шестнайсет, когато на празника на Избраните излъчиха именно него.  Когато научи новината, майка му се разсмя. Боговете определено имаха чувство за хумор - най-големият калпазанин на цялото им семейство бе единственият, определен за достоен да се обучава в лагера. С ироничния си смях обаче жената прикриваше тревогата и тъгата си – всичките й други деца бяха тръгнали по своя път, създали свои семейства, а сега последното й останало отроче щеше да замине надалеч. В Дома на Сенките, или както тя го наричаше – гнездото на усойниците. Там не беше никак добро място за момче без потекло, но я крепяха надеждите, че синът й го чакаше нещо велико, нещо много по-добро, отколкото тя и баща му можеха да му дадат.