tragedy & beauty painted his soul.

Да се заяждаш със самото Богатство никога не е добра идея. Мисля, че няма по-подходящ начин за разказа ми да започне.
Баща ми бе близък приятел на крал Лео Рини. Майка нямам. Така и не разбрах какво се е случило с нея. Но благодарение на баща си имах добро детство, доколкото бе възможно да е добро, предвид че постоянно живеех в сянката на децата му. Знаейки как един от тях ще стане престолонаследник един ден, а това няма да съм аз. И без това никой от тях не заслужаваше това място. Никой.
Трябваше да съм аз.
Може би това мое сребролюбие ме отведе право в ръцете на Ариус, с когото доста добре се разбрахме. Той ме хареса, аз харесах това, което можех да получа. Всички печелят, нали?
За мое щастие бях дарен с умението, макар и за кратко, да мога да променям лицето си - да приемам облика на някого, когото съм докоснал с дясната си ръка. Реших да се възползвам и приех образа на Алис Рини. Преди тази случка двамата бяхме приятели, но нека кажем, че от тук последва повратният момент в живота ми. Всичко вървеше чудесно, идално влизах в образа на принцесата, която заключих в едно подземие. Вярно, че корсетите и дългите до земята рокли бяха неудобни, но... за властта - всичко.
Всичко или нищо.
Исках да ги избия до един. И всичко вървеше чудесно - бях опрял нож в гърлото на Дорин, когато баща ми нахлу заедно с краля. Зад двамата мъже осъдително ме гледаше Ариус с неодобрение в очите. Баща ми се спусна към мен, а аз на свой ред изкрещях "Не се прави, че през цялото време не жадуваше за същото! Власт, богатство, изгода, жени. Не се прави!"
Вгледах се в Ариус. Изказването ми го бе разярило. Златна кама се озова в гърдите на баща ми, а върху ръката ми се появи белег. Ариус ме бе прокудил в огорчението си.
"Щом искаш злато, ето ти злато."
От този ден насам ръцете ми парят. Не мога да живея нормално. Не мога да докосвам дори себе си без нещо в мен да се свие. От страх, че един ден ще превърна себе си в това, за което копнях. Не ме беше толкова грижа за другите - да, вярно, че използвайки дарбата си, ги карах да се разтапят в лъскава златна локва пред мен, но това не означаваше нищо. Интересуваше ме добре да бъда аз.
Въпреки че не просех съжаление, един ден Леви ме дари с ръкавици, които частично да неутрализират проклятието ми. Сега на случаен принцип и само през половината време позлатявах нещата около себе си.
Поне получих това, което исках. Вярно - не, по начина, по който го исках, но каквото - такова.
Засега толкова. Пък дано другия път и Ексос, и Вис да са ми на помощ.