ever since this began, I was blessed with a curse;

"Кажи ми, ти далечна синя звездице. Кой погълнал е красивия ти хладен пламък? И превърнал те е в този лед що очите ми пронизва, ала болката е тъй... тъй сладка?"


Думите се нижеха в съзнанието на Валор всяка вечер преди да заспи. Песента, с която майка му приспиваше него и Вагар – неговият близнак. Тази нощ редом с мислите му пееше и самия той. От устните му се изплъзваха тоновете, които на времето му помагаха да заспи. Плътния му тих глас изпълваше малкото помещение, в което бе изкарал и тази нощ, а очите му - тези светли прокълнати бездни - се взираха в търсене на отговори изписани по обагрения в нюансите на изгрева небосвод. Ала такива нямаше. Не можеше да види очите, огледало на неговите от тук. Защото това тук... бе тъй далеч от дома.


Още от деца Валор и Вагар бяха като двете лица на една и съща монета. И макар външно да си приличаха досущ, майчиното сърце на Леда ги разпознаваше по невидимите нишки, които ги свързваше с нея. Вагар изпъкна като гордостта на семейството още когато бяха на седем. В онзи ден, когато детските му шепи изцериха малката рана на ожуленото му коляно, в очите на Валор се разля стоманена сянка. От пръстите на брат му буквално извираше живот. А в него нямаше никакви наченки на каквото и да било, дори малък знак. Дали бе зла орис, или грях на отминали поколения, но бе факт - Валор беше единствения без дарба в дома на Урдерон.
Годините се отронваха като листа, а в гърдите на златокосото момче се преплитаха две много силни емоции. Любовта, която таеше към брат си. Която грееше към момчето, с което споделяше всичко, още откакто се появиха на този свят. И онази скрита ненавист, която се увиваше около топлите му чувства в своята отровна прегръдка. Защо той сияеше така? Защо съдбата избираше да поведе единия за ръката, а другия - да спъне. Горчеше по небцето му всеки път, в който Вагар покажеше своя талант и усмивката възцаряваше върху лицето на овдовялата им майка. Усмихваше се с усилие и преглъщаше горчилката... За доброто на всички, казваше си. Може би някой ден ще изгрее и моята синя звезда. Но тя така и не идваше. Сякаш бе една от онези легенди, които се оказваха единствено приказка, с която майките приспиват наивните си деца. Но той не бе наивен. В него тлееха останките на стотици звезди, готови да се преродят в нещо ново. Докато така очакваното сбъдване на една мечта, подхранвана от завист, не го накара да осъзнае едно нещо. Под кожата му не туптеше дарба, тиха и готова някой ден да се пробуди. Там се спотайваше проклятие.


Далечната песен на птици го подтикна да се изправи. Пресягането към мекия плат вече бе навик, равностоен на дишането. Настъпваше поредният ден, в който щеше да скрие очите си и да разчита на единствено на останалите си сетива и тоягата, която отдавна се бе превърнала в продължение на ръката му. Вече пет години следваше пътя, който избра след престъплението си. След като проклятието му се прояви и погълна първата си жертва в очите на Вагар. Колко иронично. Онзи ден беше като кошмар, който нямаше нужда да сънува, защото той се повтаряше наяве. Всеки път, в който пристегнеше възела зад тила си. Валор бе счупил ръката си и, когато брат му опитваше да изцери травмата, болката сякаш искаше да достигне до всяка част. Толкова силна, че не можеше да прикрие сълзите. И когато костите заеха своята изходна позиция, здравата ръка на Валор побърза да се вкопчи в плътта на Вагар. Насълзените му очи се впиха в тези на брат му и в тях не бе останала и капка от онази невинна синева. Миг по-късно Вагар бе увековечен в своите изненада и страх, породени от повратния момент. Сега онази каменна статуя с образа на брат му стоеше до дома им - оплаквана всеки ден от Леда. Дом, в който Валор може би никога нямаше да се върне.