demnatio memoriae

Шестнадесетгодишното момче бавно се изправи от студения под и най-накрая легна в бедната си постеля. Дори не беше нужно да затваря очи, за да могат ужасяващите спомени да се явят пред него в мракът на килията. Изпълнените със страх очи на Лео, който се опитваше да се предпази от разрушителната природа на най-малкият си брат. Ревност, омраза и гняв… Толкова бяха обсебили и изпълнили умът на Блейз, че той не можеше да диша. Пренебрежението и болезнената липса на внимание тровеха съзнанието му. Като най-малкият син от фамилията и с то с тази драстична разлика никой не забелязваше паденията или постиженията му колкото и минимални да бяха те. Очите бяха фокусирани върху братята му, които бяха подготвяни за велики дела. Кралят и Боецът на Итиус щяха да бъдат главните и управляващи лидери на тяхното общество, а най-малкото дете… Той можеше да прави каквото иска стига да не се изпречва на пътят на великите им дела.
Сърцето на Блейз беше свито от това, което беше направил. Думите на вече възрастните му майка и баща бяха, като стрели и караха цялото му същество да кърви от срам, безсилие и тъга. Дори нямаше сили да погледне брат си, когато той помоли за милост от негово име… Последните му спомени бяха за страхът му. Нямаше да спи и тази нощ, дори когато на сутринта трябваше да мине изпитанията на Богове, надявайки се да влезе в лагера, като обикновен човек без титли и почести… Така беше най-добре.

*** 16 години по-късно ***

Блейз от Итиус. Това беше названието, което носеше. Дори родното му място вече не споменаваха, освен ако не се налагаше. Всички стари документи свързани с неговото потекло бяха затрити. Той съществуваше единствено след идването си в лагера. Останалото не беше от значение. Трябваше само единствено с това да бъде помнен. Така беше най-добре.
Блейз не беше нищо повече от поредният боец, който някой ден ще напусне лагера и ще отиде да се сражава за поредното кралство, докато не умре. Такава беше отредената му съдба. Дори и някое малка част от съществото му да се осмеляваше да поиска повече той потискаше това желание. Нямаше право да желае повече отколкото му беше дадено. Беше оставил съжалението и срамът си настрана и не им позволяваше вече да бъдат товар, но не смееше и да си помисли някога за изкупление, знаейки че не го заслужава. Нима се беше променил за да е възможно това? Не знаеше… Не искаше да мисли за това. Знаеше единствено кой е сега в този единствен момент.
Мъж със силна воля и любов към това, което правеше. Тренировките и малкото му близки връзки в лагера бяха всичко, което имаше и на което държеше. Рядко искаше нещо, но когато решеше, че го заслужава не се спираше пред нищо. В него все пак още се криеше тази борбеност. Не се издигаш в лагера с малодушие. Твърдостта и хладността на характера му често бяха достатъчно плашещи сами по себе си за да откажат противниците му. А къде ли лежеше лоялността на Блейз в момента? Въпрос очакващ своя отговор.