Neon Melancholy

  
Вече минаха точно четири години. Цветята, които носиш бяха нейните любими, откъснати от дивите едва докоснати от хората поляни на остров Лесгорд. Бях нежни точно, като нейната усмивка. Тя ги обичаше, а ти ги обожаваше заради нея. Вървеше към старата колиба, която вече не поддържаше, защото ходеше там единствено веднъж годишно на този единствен ден. Първият път за да ги погребеш, следващите три пъти единствено за да оставиш цветята. Тази малка къщичка, която приютяваше твоят род от векове вече беше единствено черупка, която биваше обитавана единствено от спомени.
Заобиколи къщата с прашни прозорци и вече изпадали няколко керемиди. Вървиш все по-бавно и тежко към каменната плоча с изписаните имена и дати. Все едно всеки път, когато отиваше там всичко отново се повтаряше и ставаше все по-реално. Прибирането в дъждовната вечер, в което намираш Мириам с нож в тялото падаща на земята, а чудовището вече тичащо към прозореца, стреснато от внезапната ти поява. Той е твърде бърз за съжаление единственото, което успя да направиш е да хвърлиш зъбатият ловен нож който го рани, но не забави достатъчно. Не успя да го последваш в нощта, а жена ти и детето ти… За тях беше твърде късно.
Падаш на колене и поставяш букетът с цветя пред плочата. Не казваш нищо. Само седиш и гледаш. Освен тъгата в теб се борят за надмощие и гневът, омразата и срамът. Гняв към животното, което закла дъщеря ти и наръга съпругата ти. Омраза към себе си, че беше твърде слаб. Срам отново към себе си, че се върна към животът, от който бягаше за да си с нея. Нямаше помен от младото момче, което баща ти изгони още в ранна тийнейджърска възраст, защото копнееше за морето и приключенията, а не искаше да остане на сушата. Нито от младият мъж, който се отказа от славата на пиратството за да бъде до любовта на животът си. Всеки път, когато погледнеш в огледалото търсиш някой от тях, но ги няма Тристан. Няма ги…
Ставаш мълчаливо и се обръщаш обратно. До следващата година, в която ще отидеш до поляната за цветя, а после и до къщата и гробът. Все още не знаеш какъв е смисълът да го правиш, но чувстваш тази нуждата. Нито един път не е по-малко тежко или неприятно, но го правиш. Това единственото, което остана от тях и за това се връщаш тук всяка година.
Сега обаче отиваш на ново пътешествие, с Еверилд Ясин, който беше така добър да те върне в екипажът си, въпреки безцеремонното ти напускане. Имаше такива, които все още не ти се доверяваха, а имаше такива, които с удоволствие си върнаха верният приятел. Но всички знаеха, че от теб нямаше по-добър в шпионирате. Било то на останалите капитани или на хората от кралствата, които се кланяха на безсмъртните си Богове, които често им носеха повече мъка отколкото радости. Ти както и останалите пирати почиташе истинските хора. Съдбата ти беше единствено, в твоите ръце. Както и отмъщението, което щеше да стовариш върху онзи, който отне целият ти живот.

 - Има камата на убиеца на семейството си и чрез нея търси виновникът.
- Сигурен е, че е оставил белег от ловджийският си нож на рамото на убиеца.
- Работи най-вече, като шпионин за Еверилд и е верене на капитана, защото му е обещал всякаква помощ за намирането на убиецът на семейството му.