like a boy

by hedda. Sun Jan 05, 2020 10:08 pm

Wish we could switch up the roles and I could be that

Hedda Damarion | a court lady in Zerdia| 26| Astral projections| fc. Tessa Tahompson

Казват, че сойките таят неопитомена, престъпна обич към бляскавите неща. Щом е така, дали техните прародители, драконите имаха подобен брилянтен афининтет?
Ако се съдеше по ловките малки ръце от тъмни като какао, и меки като топъл хляб, които се промъкваха в чуждия шинел – определено. Но никой вече не я наричаше Милейди, откакто родителите й бяха напуснали този свят. Дори не ползваше фамилното си име само, в изблик на странно, срамежливо достойнство, което се появяваше без предупреждение, като стар любовник, след няколко питиета в повече, или в забвение от мъртъв патриотизъм, някога Хада наричаше себе си с фамилното прозвище, което дори вече не усещаше като свое. Веднъж или дваж бе чула краля да го промълви едва доловимо, като струйка студен вятър в топло, лятно утро.
Хада не познаваше много дами, преди да попадне в кралския двор. Студеният характер, преплетен като урборос с горещата кръв правеха общуването с онез префинен жени едва поносими. Особено, когато си прекарал 18 години в тяхното платинено присъствие. Рядко й позволяваха да пътува и никога извън пределите на схлупения, каменист град, нагнездил се в едно мразовито плато, което дори кралят Лято не би могъл да стопли с лъчистите си обятия. Крепостта бе обвита от обръч мъхести зъбери, които умело се преструваха на дъхави гори, а по тях цъфтяха червено-черни знамена, които се съревноваваха с вятъра.
Хада си бе избрала малка стая на първия етаж на замъка. Минувачите дори я забелязваха честичко, сгъната на прозореца и усмихнато й мятаха, сякаш бе зоопарков експонат. Абаносовите ярко я отличаваха от светлокосите тълпи и тя рядко оставаше незабелязана, макар така силно да се опитваше да поддържа инкогнито статус. Атъмните й очи подсещаха непознатите за наследството на семейната чест, която носеше във вените си.
Радваше се, че няма приятелки в гнездото на змии, което наричаха Кралски двор и тя бе свободна да се скита, предрешена в бащините си дрехи, със скрита, под тъмна плетена шапка, коса нощем без да й търсят сметка. Носеше със себе си и малък книжал с рогова, в случай, че й се наложеше да се защитава.
В полите на града животът бе друг – не по-щедър, но по-цветист. Имаше веселие, глъч, безпардонност, които я караха да забрави призванието, което така дълго й бяха насаждали.
В кварталите имаше познати – дребни джебчии, като самата нея, които я наричаха с прякора, който си бе избрала сама: Харолд. Разменяха съкровища, истории, целувки, шишета с контрабанден алкохол под лунното око. Повечето от тези несретници намираха убежище и безсмъртие и в редовете на Хада. Тя ги вкарваше в своята голяма игра на оцеляване, в която не участваха и без това.

<