Say my name, say my name

- Скрий се, Лия. - усети топлите устни на майка ѝ да докосват нежно челото ѝ, а след това я избута към мазето. Единственото място, на което можеше да се скрие преди те да са я открили.
- Мамо. - проплака шестнайсетгодишната без да пуска ръката на майка си.
- Качвай се на кораба. Събери екипажа. И отплавай без да ме чакаш. Не търси баща си. Просто върви. - ръката на майка ѝ се изненза между пръстите ѝ и за последно видя сянката на нежната ѝ фигура да се изнизва нагоре по стълбите с меч в ръка, готова да брани дома и семейството си.
Излезе през задната врата леко снишена, за да не я видят. Писъците бяха навсякъде. Мъжете се сръжаваха. Жени с деца се опитваха да избягат, но биваха посечени в отчаяния си опит за спасение. Във въздуха се носеше отровния мирис на кръв и смърт. На хиляди сърца спрели да бият изведнъж. И там сред тихото море леко се поклащаше гордо Ерелия - корбът на капитан Джон Алистър, коръбът кристен на нея, коръбът на баща ѝ. Плаващият им дом, с който бяха ограбвали хиляди кораби, с който кръстосваха моретата и грабеха. Не него отрасна и бе единствената жена, която някога допуснаха на борда, която въобще бе стъпвала на борда, а да не говорим начина по който я слушаха в отсъствието на баща ѝ.
Сега той гореше.
Пламъците разяждаха дървото заключило хиляди спомени, смехове и звъннът на удрящи се мечове. Тъмните платна бяха станали на пепел. Всичко, което беше останало бе един огромен въглен, който потъваше бавно.
Нямаше път за бягство. Разбра го много преди нечия ръка ръка да я повали на земята и да завърже ръцете ѝ. А очите ѝ до последно гледаха как единственият ѝ път за бягство бива погълнат от морето. Дори не осъзна кога беше подредена в онази дълга редица до други момичета като нея, възрастни хора и оцелели.
- Убий го. - нареди за младото момче до нея. Познаваше го. Беше на не повече от дванайсет и когато бяха по-малки бяха играли заедно.
- Хъм... - замисли се когато погледа му спря върху бледото лице на Ерелия. Кимна към един от мъжете си, а той на свой ред побърза да я изправи на краката ѝ.
- Завърти се. - нареди първият мъж - очевидно техния водач, а момичето изпълняваше послушно. Усети очите му да обхождат тялото ѝ, а след малкото кръгче, което бе принудена да направи кимна одобрително.
- Взимаме я. - двама от мъжете му я хвнаха здраво и я избутаха към кораба където вече виждаше момичета на нейната възраст облени в сълзи.

Измина цял месец. Когато стигнаха на твърда земя всички момичета бяха научени как да се подчиняват и как да вършат работата на една слугиня. Някои бяха продадени, но Ерелия и още две от момичетата владетелят бе предпочел и бе задържал за себе си ползвайки ги за личните му момичета, който оправяха покоите му, сервираха храна на него и гостите му, а понякога ползваше за лично забавление. Лия все още не бе викана в покоите му, може би защото бе и значително по-малка от другите две момичета и въпреки това, знаеше, че е въпрос на време. Ползваше ги като робини, а това бе забранено. Той просто отговаряше, че те са военопленнички, който изпълняват ролята на обикновени слугини. Изкарваше се дори щедър и милостив към тях.
- Ти, Тара. - той ѝ бе дал това име след като тя не искаше да му каже истинското си - Ела. - той и още няколко от приближените мъже бяха се отдали на разговори в личната му баня. Момичето несигурно пристъпи по-близо до господаря си, почти на ръба на басейна. Той ѝ направи знак да се наведе и тя послушно се снижи.
- Защо не влезеш при нас? - мъжете се засмяха групово, а любопитните им погледи се извърнаха към момичето. Тя поклати глава в знак на отказ. Не беше продумала и дума откакто я бяха довели тук.
- Хайде, Тара. Никой няма да те докосне, миличка. - усмихна се мъжа, но думите му прозвучаха повече като заповед отколкото като опит за успокоение. Нямаше какво да направи. Бе виждала какво се случваше с другите момичета, когато не изпълняват това, което им се казва и не бе за предпочитане. Момичето се изправи и въпреки нежеланието си извървя кратко разстояние до каменните стълби водещи някъде дълбоко в басейна. Погледите на мъжете следяха крачките ѝ. Пристъпи към първото стъпало. Краят на старата ѝ рокля попи част от водата когато изведнъж мъжки глас прокънтя в пространството.
- Не, не, не. - господарят се размърда на мястото си - Всички сме голи във водата. Трябва да се съблечеш. - усмихна се самодовoлно мъжа, а другите мъжа хвърлиха по един одобрителен поглед към младото момиче. Тя преглътна нервно и трескаво свали роклята си захвърляйки я на страна. Кожата ѝ настръхна, а страните ѝ почервеняха от срам.  Очите ѝ се наляха със сълзи, но запърха с мигли, за да ги възпре да потекат. Мъжете гледаха голото ѝ тяло със задоволство докато тя побърза да влезе във водата, за да се прикрие. Господарят ѝ приближи, а тя отстъпи назад.
- Нищо няма да ти направя. - усмихна ѝ се протягайки ръка да погали лицето ѝ, а след това се доближи на сантиметри от устните ѝ. Ръката му се плъзна под водата и обви грубо талията ѝ придърпвайки я по-близо до себе си. Не можеше да издържи повече. За секунди го избута от себе си и побърза да излезе от басейна взимайки дрехите си и напускайки банята. В коридора пред нея облече отново дрехите си. Цялата трепереше. Нямаше сили да сдържа сълзите си и затова просто ги остави да се стичат. Чувстваше се унижена, а сякаш не стигаше това, но отново гласът му.
- Тара! Ела! - минаха само секудни, но на нея ѝ се строиха като часове, в които се чудеше дали да отиде. Избърса сълзите си и преди отново да влезе в банята го забеляза. Букет от рози и малки, лилави цветчета. Това не бяха цветя. Това беше билка. Помнеше какво я бе научила майка ѝ за тези дребни цветчета. Изключително силни, можеха да излекуват всякакво натравяне стига да бъдат изпити на сухо, но при допир с водата изпускаха изключително вреден сок, който разяждаше кожата. Очевидно никой тук нямаше представа затова щом ги държаха до такава непосредствена близост до банята.
- Тара! - събра всички малки цветчета в ръката си и побърза да влезе обратно в огромното помещение.
- Тара, къде хукна? Мислех, че си прекарваме добре. - засмяха се в хор мъжете, а тя само се усмихна свенливо. Приближи се до страната от която беше господарят и приклектна пускайки незабелязано малките цветчета във водата, който веднага омекнаха и започнаха леко да потъват, а тя нежно прокара ръце по врата на мъжа и го целуна, той отвърна.
- Довечера ела в покоите ми, Тара. - тя се усмихна леко изчервена и излезе от банята със спокойна крачка. До няколко часа той едва ли все още щеше да диша, а какво оставаше за вечерта.

Конят препускаше през гората. Не помеше преди колко време беше тръгнала, нито от колко дни не бе яла. Преди да успее да стигне до какъвто и да било признак на цивилизация, ръцете ѝ изтръпнаха и изпусна юздите падайки от коня. Изгуби съзнание.

- Намерих я на пътя. - нямаше сили да отвори очи, но чуваше разговора състоящ се около леглото ѝ.
- Маркъс, не може да водиш непознати момичета в имението, колкото и зле да изглеждат. - скара се женски глас.
- Тя е колкото Лисабел. - някаква тъга се прокрадна в гласа на мъжа. Настъпи тишина.
- О, мили. Знам, че ти липсва, но... виж, дъщеря ни може и да е жива.
- Лиза, никой не знае какво се е случило с нея. Никой. Нима не искаш да си имаш дъщеря? Нима не ти липсва толкова колкото и на мен? Може би момиченцето ти е там някъде. Подобно на това тук и други двама се чудят дали да я задържат или да я пуснат така безпомощна на вълците? Може би това е нечие дете. Знаеш какво би искала майка му, нали? - последва още много тишина. Толкова много, че Лия реши, че вече отдавна е изгубила отново съзнание.
- Добре. - чу се звук от токчета, а след това Ерелия отново изгуби съзнание.

* Ерелия заема мястото на дъщерята на семейство Кейн - Лисабел Кейн. Никой не подозира, че всъщност това момиче не е истинската им дъщеря. Била е изпратена в далечен манастир още като малка и когато навършва шестнадесет семейство Кейн решава, че е крайно време да си я приберат. Каретата изчезва мистериозно и никой не чува нищо повече за истинската Лисабел Кейн. Лия свиква да се представя за Лиса, харесва че отново има семейство и дори започва да се привързва към тях.
Семейство Кейн в миналото си са били силно, благородническо семейство - добре познати в Итиус, но с времето бързо губят славата си. Неправилно уредени бракове, губене на титли, пропилени пари и десетки членове изгубени в жестоки битки срещу болестите стопяват родът и сега са останали единствено Маркъс и Елиза Кейн и тяхната дъщеря Лисабел. Родът Кейн вече не се счита за част от благороднически, но все още държи завидна реколта, с която снабдява кралството и прекрасно имение в покрайнините на кралството.