losing my religion.

Пръстите му тихо и почти зловещо барабаняха по гладката повърхност. Имаше нещо толкова нередно и изкривено в начина, по който тъмните му очи се взираха в далечината, упорито отказвайки да върнат вниманието си на малкия събеседник, който седеше със свито сърце не далеч от него, че дори и сляп човек би могъл да усети напрегнатата атмосфера. Не далеч от ръцете му бяха разпилени нотни листове, но Лушън никога не ги поглеждаше. Щом веднъж бе погледнал към нещо, го запаметяваше и нямаше нужда от повторна подсказка.Малък, отклоняващ детайл от случката, целяща да даде поне бегло описание на мрачния мъж.
- Лушън, моля те... - гласът й трепна, заглъхвайки още по средата на изречението. Опитваше се да изглежда смела, надявайки се така да разчупи леда, който бе започнал да пропълзява навсякъде. Глупачка. Всички бяха толкова глупави, повърхностни. Лесни за манипулиране. Лесни за унищожение. Глупаци.
- Защо се молиш? - Най-накрая тъмните му като нощта очи се отместиха и изпитателно се впиха в нейните красиво зелени. - За да променя решението си? Да те пощадя? Да ти позволя да изживееш живота си, колкото и незначителен да е той?
За обикновен човек като нея, глупав, обикновен човек, окото й не бе пригодено да улови бързите му и прецизни движения. Завъртя се почти изцяло към нея, допирайки дланите си една в друга, а върховете на пръстите си към устните, създавайки добре планираната илюзия, че размишлява наистина задълбочено върху това, което бе изрекъл. Бе облечен изцяло в черно - нещо, което не бе нерядко срещано явление, след като животът му представляваше този нюанс. Бледата му и студена кожа го караше да изглежда толкова далечен и недосегаем, че нищо не би било в състояние да го направи по-мил и човечен. Изглеждаща почти черна насред сумрака, косата му бе разпиляна небрежно, докарвайки му вид на обикновен младеж. Точно това лице заблуждаваше всички.Точно това лице бе последното нещо, което хиляди бяха видели преди да намерят смъртта си и всички си задаваха един и същи въпрос преди съдбоносния момент - Как нещо толкова красиво, може да е толкова покварено от злоба?
Остави я да стане и нерешително да се приближи до него, поставяйки малката си и нежна ръка на рамото му. Мъжът извърна поглед, поглеждайки пръстите й. Може би това бе капката, която бе очаквал толкова дълго. Рязко и грубо ръката му се впи в китката й, извивайки я по-болезнен начин и въпреки, че тя не отрони и дума - бе свикнала той да й посяга в изблиците си на ярост, очите й плувнаха в сълзи, които тихо се застичаха по страните й. Той се направи, че не ги вижда и се изправи, извисявайки се над тялото й. Лицето му бе изгубило човечния си облик и сега бе изкривено в гримаса на чисто зло и нищо повече. Пръстите му продължаваха грубо да се впиват в ръката й, докато я принуди да седне на мястото, където до преди секунда се бе намирал той.


• Семейството му е нито много богато, нито много бедно. По-важното е, че изглеждат напълно обикновени, въпреки че майка му, подобно на Лушън има дарба, и щастливи. Поне до смъртта ѝ.
• След като майка му умира, средствата на семейството постепенно започват да изтъняват, докато момчето наблюдава как ден след ден баща му става все по-различен от образа, запечатан в съзнанието му. Има нещо зловещо в начина, по който загубата на голямата му любов не води до озлобяването на мъжа, а до пълна апатия. За отрицателно кратко време баща му се превръща в призрак, бродещ из мрака в късните часове на нощта и напълно отсъстващ денем.
• Макар и никога да не е бил особено близък с майка си до степен, в която загубата ѝ да го афектира по някакъв начин, годините след смъртта ѝ, прекарани в мъчителната трансформация у баща му посяват семето на отровната омраза към човешката слабост. Въпреки това Лушън, воден предимно от собствения си егоизъм, се грижи за двама им през следващите години, осигурявайки им препитание предимно чрез дребни кражби.
• Дарбата си открива, когато е на петнадесет. Отнема му година, за да я овладее, след което започва активно да я използва като прикритие на престъпната си дейност.
• На седемнадесет остава сирак, като този ден завинаги е останал в съзнанието му с онова усещане за лекота на сутринта след погребението на баща му, когато осъзнава, че никога повече няма да му се налага да се вглежда в празния поглед на мъжа, преструвайки се, че изпитва каквото и да било съчувствие към болката му.