rootless tree.

Имало едно време едно малко, крадливо детенце, което се подвизавало под името Джулиан, и имало невероятен талант да прави бели. И никой, ама никой, не бе успял да достигне сърцето на това момче.

Не мислете обаче, че Джулиан беше някакъв отшелник – напротив, бе точно обратното, което някак обостряше самотата му още повече. Навсякъде, където отидеше, беше заобиколен от хора, защото беше чаровен, интересен и способен да омае всеки, когото пожелае. Но тези запознанства бяха плитки и краткотрайни – без знанията как да ги поддържа, а също така и на желание дори да се опита, те неминуемо гаснеха, когато у Джулиан се явеше жажда за промяна и той преминеше напред, към следващото нещо, място и човек. Лъжите излизаха от устните му далеч по-лесно от истината, и във всяко ново място той измисляше нова самоличност, ново име, нова история. Лъжите, заблудите, колкото и завъртяни и детайлни да бяха, винаги бяха по-прости и по-красиви от истината. Както вече сигурно сте се досетили, дори името, с което се представяше, беше измама...


Дарът на Джулиан бе… особен. Не бе като самохвалковците, надарени с огромна физическа мощ, нито можеше да прави бури, нито да пали огньове. Не, съдбата го беше удостоила с нещо по-фино, но това фино нещо имаше огромен потенциал за разруха… И той сбъдна този потенциал.

Защото Джулиан Ригел можеше да вижда в миналото.

Да, чухте правилно, не в бъдещето, в миналото. В началото адски трудно достигаше дарбата си и не можеше изобщо да я контролира, а после я разви и овладя до такава степен, че стигаше дори до предишни животи.

Сигурно си мислите “хах, каква безполезна, тъпа дарба, вместо да е пророк, той е ретро-рок. Скука!”. И грешите. Защото бъдещето, бъдейки, ами, бъдеще, все още не се беше случило, следователно имаше милиарди варианти и да видиш един или дори няколко от тях изобщо не беше толкова полезно, колкото може би очаквате.
Миналото е далеч по-удобно. То е едно единствено, колкото и да се опитват хората да го изопачават ретроспективно, и в него се крият толкова много скелети. И е адски, ама адски изгодно да можеш да виждаш точно как са се развили събитията, когато и да било, и боговете да са ти свидетели, че ти си прав. Помислете си само колко хора са готови да дадат всичко, за да запазят мръсните си тайни…

Джулиан Ригел обожаваше дарбата си.

И точно, защото я обожаваше толкова, защото я ползваше безспирно и безскрупулно…
Я изгуби.

Или по-точно, прекрачи една граница, след която нямаше връщане назад. Боговете не можеха повече да затварят очи за безчинствата му и му наложиха най-строгото наказание. Дори смъртта бледнееше пред това да изтръгнат сърцевината ти и да те оставят да бродиш земята, белязан и прокуден, докато не изгниеш.

Какво толкова бе направил? Всъщност, много неща, но последното, което преля чашата, бе следното.

Джулиан Ригел, избран от боговете да попълва редиците на лагера, бе използвал всички подаръци от съдбата, бе обезчестил една кралска особа, която засега ще остане неназована, и бе откраднал реликва, предавана с векове в кралското семейство. Тя бе дотолкова ценна, че за съществуването й знаеше само отбрано малцинство, следователно за изчезването й също почти никой не разбра. На всичкото отгоре копелето някак бе успяло да я скрие така, че никой не можа да я намери до ден днешен.

И така. Джулиан се скиташе по света, и преживяваше с помощта на останалите си дарби, които не му бяха отнети - да се бие, да краде, и да омайва. Едно дърво без корен, носено от талазите на живота…

Но той си беше такъв по рождение.