- hysteria -

Родих се в малко село и майка ми като креативния родител, който бе, ми е избрала името Куентин. Бил съм петото момче, родило се във фамилията ни, а останалите четирима преди мен са издъхнали часове или най-късно дни след раждането си, затова е и решила вероятно поне чрез името мида успее да си води хроника колко наред са имали злощастната ми съдба. Въпреки че доколкото сестра ми Берил ми разказа, всички те са изглеждали значително по-здрави и с по-солиден шанс да оцелеят, стихията на Есента ги е застигнала рано-рано. А аз, който винаги съм изглеждал хилав и болнав, имах късмета да оцелея. И дотук се простираше нивото ми на късмет, като заговорихме за него. Но щом имам и това, явно все пак Вис не е чак такъв задник към мен, даже напротив. Но да не си предизвиквам Съдбата, казвам аз.
Селото, в което израснах, бе толкова малко, че в нито една карта нито на света, нито на Зредия го има обозначено. Търсил съм. Даже на една прясна изработка от опитни картографи го обозначих с въглен на някакво напълно произволно място (за което после ядох много пердах). Но това, което го отличаваше от останалите затънтени селца със сламените покриви, юртите и далеч непрестижния живот на градовете, бе, че мястото бе изцяло собственост на Висшите богове. Предимно на мъжете. Да си набележат някоя любовница (а даже и любовник) и да си я вземат, се явяваше едно от най-нормалните неща, които можеха да се случат в ежедневието. Всички винаги бяха нащрек и го приемаха като част от естествения ход на живота. Майка ми също, затова недълго след като навърших седем години Талас я беляза за себе си.
Животът ми вървеше спокойно - майка ми, вече достойна да се похвали със статута на божествена любима, сестра ми (стара мома, значително по-голяма от мен с 14 години, очакваща своя бог на бял кон) и аз живеехме спокойно - нямахме нищо, но и останалите ни съселяни също. Жънехме жито лете под жаркото слънце, а когато хлябът ни свършеше зиме, преживявахме на наръфани от мишките ябълки, които събирахме от полето точно като всички. Невероятно.
В един момент обаче всичко просто приключи. Поетапно. Спомням си го ясно, въпреки че бях на четиринадесет. Повечето от любовниците на боговете се разбунтуваха срещу статута си - векове наред селото ми бе градило традиции, бе покорно, а сега жените и мъжете решаваха в миг да захвърлят всичко. Само че вместо да свършват с типичното прокуждане, за което се носеха митове и легенди от уста на уста - тук-там доукрасени, тук-там реални -, историята завърши с пет удара по всички нас. Първият бе десетдевен проливен дъжд - малката рекичка край селото преля, трошаха се дървета, клони падаха върху юртите и землянките, мълнии палеха посевите и лозята.
Останахме наполовина. Втората вълна бе зверска суша - единственото останало от оризищата изсъхна мигом, а под изгарящите слънчеви лъчи повечето бяха безсилни. Последва земетресение. Поне след него не ми се налагаше да гледам трупове полуумрели-полуживи, защото ги погреба за секунди - така, както бе дошло. Четвъртото, след което оцеляхме има-няма тридесетина души, бе лавина. Недалеч от нас се извисяваше грамадна и висока планина, чиито склонове слънцето винаги галеше; там лед имаше веднъж на хилядолетия въпреки условията и надморската височина. А петото, с което очаквах да си отида и аз (както тръпнех в очакване да се случи още щом третата вълна помете сестра ми и майка ми), далеч не ме довърши, напротив - там открих силите си и разбрах чий бе този мистериозен божествен печат, жигосан върху ръката ми. Този път пагубната стихия бе чума - успях да закрепя положението при себе си, опитах да помогна и на другите, но май само стана още по-зле. Имах ли избор освен да бягам като пълния страхливец? Нямах.
Какво се случи после ли? Доста дълго време се чудех как така съм още цял след цялата сага, но ето ме тук. Бързо се адаптирах към света в по-цивилизованите краища на Мер, а сега си изкарвам прехраната като първокласен шарлатанин ви Кралството на магията, която всъщност намирам за интересна (предимно защото на магия оживях, но това вече го изяснихме). Три пъти си пробвах късмета за прием в Лагера, но никога на Празника на Фос не ми връзваше. Бих казал догодина пак, но съдейки по напечената обстановка там, по-добре да не опитвам. Освен ако не искам наистина да умра под натиска на Прокудените богове, които стоят и дебнат, умно планирайки в сенките следващия си ход за господство...
О, забравих да спомена - за миналото си не говоря. За мен се знае само че съм от Зредия, което е достатъчно информация. Но не бих се върнал там за нищо на света, никога. Не и след терора, който съзрях. И за да загърбя дори за миг спомена за всичко изброено, наричам себе си Велес - с причина, смея да твърдя. Наздраве за новото начало.