What goes around, comes around. | Malíce Delacroix

Често чувах думите, че добротата може да убие човек, но как да се убедя, докато не се докосна до тях лично, при това чрез дарбата си?
Имах злощастния късмет да се родя в семейство на хора, чиито сърца побираха цялата вселена - наследих това им качество, а те се погрижиха да ме възпитат максимално добре в същите ценности, които те самите проповядваха. Майка ми се занимаваше предимно с отглеждането на мен, седемте ми братя и четирите ми сестри, а баща ми работеше на полето - не бяхме от бедните прослойки, но не бяхме и от най-богатите в кралството. Въпреки това имахме приличен дом, значително количество земя и някаква работна ръка, която да се грижи за нея освен многодетното ни семейство. Разбира се, родителите ми не експлоатираха работниците си, а им плащаха с нужното количество продукция, за да могат да изхранват своите семейства, да могат да плащат данъците си към кралското семейство ежегодно, а и евентуално да им остане малко зърно и плодове, които да могат да продадат на пазара. А със семейството на чичо ми, който бе скотовъд, често правехме бартери на стоки, за да може и те, и ние да имаме всичко необходимо, макар да се занимавахме с две напълно различни неща.
Аз самият от много малък бях научен да работя на полето редом с всички. Всъщност точно там открих и дарбата, която боговете бяха отредили за мен. Беше странен случай - една от сестрите ми случайно поряза китката си със сърп, докато жънеше жито. Не можех да превържа раната и, но докосвайки мястото, от което се стичаше кръвта, постепенно облекчих болката и. Не знам как се случи, но е факт, че стана. Спря да вика, да плаче, единствено и се налагаше да отиде при мама, която да спре бликналата и кръвчица. Страхотно, мислех си аз. Още едно нещо, с което да бъда полезен у дома. Започнах да използвам умението си по-често - когато братята ми падаха и си ожулваха коленете, когато татко плачеше по загубата на дядо, когато съседът се бе разболял тежко и всяко вдишване го нараняваше, когато непознати хора имаха проблеми също. Не след дълго започнах да забелязвам, че медальонът с цвете, който нося от раждането си (една от малкото семейни ценности, за която другите можеха само да ми завиждат), потъмняваше на места. Нормално - все пак е сребро, но вглеждайки се по-внимателно, забелязах, че венчелистчетата на цветчето потъмняват едно по едно. В началото се озадачих, но после направих връзката - с всяко използване на дарбата си едно от тях потъмняваше така, сякаш увяхваше. Никоя друга част от него - нито верижката, нито листата ставаха така тъмни. Странна работа.
Години по-късно разбрах защо всъщност се получаваше така. На път за Лагера, за който ме бяха избрали като по чудо, срещнах старица, която ми спря и заговори - дълго време се оплакваше от ужасните болки в ставите, които възрастта и носеше. Накара сърцето ми да се свие. Трябваше да и помогна - така и направих.
"Не прави това прекалено често, момко. Добротата ти ще те убие един ден", каза ми тя преди да си тръгне. Нейната версия на благодаря бе да ми обясни, че всъщност медальонът е магически и съхранява живота ми. Когато броят лъскави листенца на цветето се изравни с числото на възрастта ми, това ще бъде краят ми. Което означаваше, че не ми остава още много да живея, но явно преди всичко е истина и това, че най-добрите хора си отиват млади. И че за да направиш добро някому, трябва да дадеш нещо от себе си, с което да го компенсираш...