Grimoald

Времето минаваше бързо и почти неусетно. Ала накрая вчера си беше за вчера, а днес за днес. А днешният ден предвещаваше кратко пътуване, което щеше да отведе Гримоалд до неговото поредно кратко пътуване. Той обичаше да прави това, когато задълженията не го връзваха на едно място и не го спираха от това да направи, което бе решил, че искаше да стори. А той доста често имаше идеи в главата си, които искаше да изпълни, ала тези идеи доста често оставаха във въздуха. Никога не бяха забравяни, но толкова дълго отлагани, че накрая самият им смисъл се губеше, значението се изпаряваше и оставаха просто някакви висящи неказани думи, останали само в главата му.

Времето му даваше няколко незначителни, но достатъчни, часа, които можеха да се отброят по слънцето. Като нощта не се броеше, ала и тя беше напълно свободна. Родителите му винаги го държаха изкъсо. Опитваха се да го карат да следва примера им и той го правеше, ала само до едно време. Освободи товара, който носеше, който му тежеше ужасно и му пречеше да диша понякога, когато двамата починаха обаче всичко беше се променило. Мъжът беше достатъчно голям, за да поеме отговорността, която му беше поверена още със самото му раждане. Нямаше значение дали беше готов или не, трябваше да го стори. Можеше и да избяга от отговорността, ала той винаги бе желал властта, защото никога не я бе получавал. И във времето, в което можеше да се докосне истински до нея, не знаеше какво да прави. Ала именно незнанието го беше довело до знанието. Всеки риск, всяко правилно и грешно решение го бяха довели до сегашното му положение. Бяха го изградили повече, отколкото всичките онези ограничения, които героят не понасяше в костите си. Да накара родителите си да променят мнението си, не беше никак лесно, никога не бе било и ако сега бяха живи, щяха да налагат своето и то доста успешно. Ала самочувствието, което героят ни бе придобил, беше достатъчно, за да изгони всичките правила от главата си. Той имаше правила, които трябваше да спазва, както всеки един човек, ала сега имаше силата и той да ги създава на своята територия, която Гримоалд не искаше да разгръща, да прави по - голяма, да достига някакво величие. Той искаше да съхрани това, което имаше, а това не беше лесно, когато разрухата беше тази, която царуваше. А Гримоалд винаги си бе мислел, че родителите му знаеха какво правеха, вероятно отсъствието му, го беше спряло да вижда истината, която беше различна преди да се наложи да иде в Лагера. Тогава му харесваше, което виждаше или виждаше твърде малко, или разбираше твърде малко.

Всичко щеше да се възстанови. Вероятно не напълно, защото това не бе възможно, ала все някога нещата щяха да си дойдат на мястото, все някой щеше да се опитва да руши, ала докато Гримоалд беше тук, щеше да има и кой да гради.

Той не показваше особено емоциите си, ала не защото не ги имаше, а защото не биваше да мисли с тях. Това беше взел от баща си. Той имаше лице като камък и само съпругата му сякаш можеше да стопи тези ледове. Гримоалд не бе чувствал типичната любов, която всяко семейство би трябвало да излъчва. Усещаше студенина, която се бе вкопчила и в него самия. Затова той беше такъв. Разумът сякаш беше единственото здраво и добро в него.

От коя прослойка на обществото е героя ти?

Blue Blood