Hex

Животът не представляваше нищото, когато сенките те обгръщат. Отнемат правото ти на съществуване. Прибират те при себе си. Превръщат те в част от тях, а ти трябва да бродиш, за да запазиш жалкия си живот, който не струваше нищо.

Сърцето на младата жена винаги биеше лудо, когато около себе си усещаше човешко присъствие. Цялата потръпваше и искаше да се скрие. Дали я беше страх от хората? Не се страхуваше от тях, ала искаше да е възможно най - далеч от тях. Тя беше отрепка, с която никой не биваше да се среща. Не биваше да я вижда, не биваше да говори с нея. Отдавна вече не беше част от света на живите. Луташе се като сянка, изгубила своя стопанин. Криеше се. Хранеше се, с каквото намереше, каквото успееше да улови. Гората беше мястото, което й принадлежеше повече, от който и да е било дом, обграден с четири стени. Беше опитвала да се слее с тълпата, да бъде част от живота на хората отново. Ала вече нямаше значение. Вероятно, ако срещнеше човек, щеше да обърка думите си, беше някак изгубила здравия си разсъдък. Дивото я превземаше така, както сенките някога я бяха приютили при себе си, както гората бе станал неин подслон.

Нямаше право на това, което другите можеха да си позволят, ала не се предаваше, сякаш имаше наистина смисъл от жалкото й съществуване. Можеше да скрие следата, която бележеше провала й. Можеше да се опита да се впише някъде, някога, някак, ала не го правеше. Не желаеше да го прави, те нямаше да я искат, но и тя не ги искаше. Беше осъзнала, че животът така беше не особено от най - лесните и приятните. Беше разочаровала Боговете. Често й се искаше нещата да не бяха такива, каквито са. Да се върне обратно и да поправи грешката си, ала това не беше възможно. Връщането назад нямаше никога да се случи. Положението беше такова, каквото беше и тя трябваше да се примири просто. Или да умре, ала от това сякаш се боеше повече, отколкото от белега на ръката си, заради който се криеше.

Нищо никога нямаше да се подреди. Животът й беше вече провален, ала тя не беше съсипана. Още се държеше на краката си и докато това можеше да го прави, вероятно щеше да се бори за съществуването си. Докато в ума й все още живееше идеята за оцеляването, щеше да бъде жива!