I've been on darkest of caves and suffered.

Майка ѝ разказваше истории. Истории за това как са имали всичко и са изгубили всичко за една вечер.
Тогава всичко ѝ се струваше далечно. Толкова нелогично и объркано, но Астра беше просто невинно дете. Дете, страдащо от действията на своя баща. В началото не виждаше страданията, които започна да изпитва по-късно. В началото се радваше на безгрижно детство, тичайки из калните улички, заедно с много другари. Някои от тях я караха да прави своя "трик". Да създава "магия". Да кара нещата да "изчезват". Проста илюзия, която, вероятно всяко дете с нейната дарба можеше да извърши. Създаването на илюзии я караше да се чувства специална. Щастлива. Но с годините започваше да забелязва вечно натъженото лице на майка си. Звездите в очите ѝ, когато говореше за своята единствена любов. Мъж, който бе започнал да се съмнява в добрината на боговете и поради това бе прокуден. Може би дори мъртъв. А някога, преди Астра да се роди... е съществувала съвсем различна действителност! Тогава Феликс Вермонт бе пътувал из градовете и бе продавал ценни бижута на всички красиви и прекомерено пълни със самочувствие дами. Някога бяха близо до аристокрацията , а сега? Сега Астра играеше в калта, като всяко едно друго бедняшко хлапе.
Някога смяташе детството си за безгрижно.
Но колкото по-бързо отминаваха дните, толкова повече в сърцето на Астра изгряваше гняв. Гняв към несправедливостта. Към безотговорните постъпки на баща си. Към разпръснатите в безпорядък платове на майка си... В един миг, от младото и усмихнато хлапе бе останала само студена и вечно недоволна гримаса, която все по-често се придружаваше от дръзки думи и хапливи коментари. Не искаше да остане в тази дупка и миг повече. А пътят към свободата и щастието бе само нагоре и, проклета да беше, ако не се опита да издрапа с нокти и зъби поне малко по-нависоко! Но мъжете, които си лягаха до майка ѝ не можеха да траят малкото и вечно начумерено момиченце. Трудно успяваха да сдържат гнева си, при нейното желание да спори и да отказва да приеме положението си. Тези препирни често завършваха с плесница, ала това не сломи Астра. Дори напротив -будеше в нея още по-силен гняв и още по-силно желание за сила и власт.
Откри, че влияе на мъжките сърца рано. Този малък факт бързо се превърна в нейно предимство. Ала това предимство бе забелязано и от поредния пастрок, който не можеше да търпи младата девойка. Времената бяха тежки, а това му даде извинение да я продаде на бардак, за мизерни сребърници и няколко къса хляб. Тогава Астра загуби своята свобода. Загуби и състраданието си към хората. В лицата на едни видя чудовища. В лицата на други видя лицемери. Ала нима това не пробуди двойнствената ѝ природа? Илюзиите започваха да стават все по-ясни. В началото -за да ѝ помогбат да избяга от онзи ужасен свят, дори и за една секунда. А след това? След това Астра започна да се стреми към все по-големи и по-големи цели.
Но не само дарбата ѝ се разви. Имаше късмета на това, че бардакът остана без своята мадам. Проклета болест отне живота на проклетницата, а всички момичета изглеждаха ужасени от това да се върнат на улицата. Ако не друго... бардакът поне предоставяше легло.
Две години по-късно, Астра Вермонт караше онова невзрачно място да процъфтява. Завесите и леглата вече не бяха мръсни и раздрани. На опашка не се редяха пияни и сакати жители на малкото градче в Мер. Не. Бардакът забавляваше далеч по-отбрани хора. Дрехите на девойките блестяха в красиви цветове, а Астра? Астра се радваше на своя триумф. Научаваше тайни, шепнеше ги на онези, които плащаха повече. Други тайни оставяше за себе си. А трети? Трети използваше в своя полза, ако това някога се наложеше.
Астра Вермонт бе издрапала до тук, със зъби и нокти.
А в сърцето ѝ? Ах, в сърцето ѝ плуваха само страст, сила и илюзии...