МАСОВО||Водопадите

Време бе да тръгва.Времето летеше неусетно и той не бе усетил кога бе станало време да тръгва.Налагаше се да прекъсне работата си,задължениета си които не спираха за това да ходи на някакво си празненство.Не че не вярваше в боговете или не потчиташе празниците им,но не си падаше по празненствата.Особено като тези в които жените танцуваха еротични танци в скутовете на какви ли не мъже.Това бе отвъд разбиранята му.Може да е мъж,но въпреки това не и падаше по подобни изпълнения.Предпочиташе нещата между него и дамата да са при затворени врати.Не обичаше да е в погледите на хората.Може би това се дължеше на това,че той трябаше да е примерен.Той трябваше да дава добрият пример за семйстовото му.Защото ако не бе бизнеса му щеше да пострада и враговете му да победя.А той нямаше да им се даде лесно.Не и с нещо толкова незначително.

Затова и той щеше да е там просто за да угоди на майка си и да прави компания на брат си,който очевидно набързо щеше да си намери някоя жена и щеше да се забавлява с нея.Матео щеше да стои в компанията на майка си.Щеше да й угоди да отиде но нямаше намерение да говори с никоя жена.Защото майка му се надяваше че тази вечер той да попадне на някоя подходяща девойка за него.Според нея имаше много подходящи из брагородните дами които щяха да са тук тази вечер.Но Матео не бе на същато мнение.Той не смяташе да си търси жена,особено тук или от някоу от възпитанички на Академията.Той не бе голям фен на магията и не искаше и жената до него да използва магията и да й се радва.

Но той пазаше тази информация за себе си.Някои неща бяха само за него и никой друг не биваше да знае.Лесно някой би си омислил,че е отстъпник от вярата и боговете.Което не бе така,но все пак той предпочиташе да не говори по темата.За това и просто бе дошъл тук.Както да угоди на семейството си,така и да покаже почит към богинята чийто празник имаше днес.Но нищо повече,не смяташе да се забавлява.Не бе като брат си който определено знаеше как да се забавлява по-добре от него.

Но той не бе като него,личеше си.Затова просто стоеше и наблюдаваше хората на поляната.Всички изглеждаха щаствили,усмихнати и радостни за празника.Може би и той трябваше,но работата която го чакаше не му даваше мира и само я мислеше.Премисляше я отново и отново.Сигурно цяла вечер щеше да мисли за това,но съдбата имаше други планове за него.

Очите му неволно попаднаха на познато лице.Лице което не можеше да забрави и можеуше да разпознае винаги и навсякъдеС тази дама се бе срещнал само веднъж,но той я бе запомнил.Не знаеше защо и как.Но факт бе че я помнеше.Това направи впечатление на майка му който го побутна да отде да я поздрави.Той се дърпаше,но тя неспираше.Дори замочна да му опява какво хубаво момиче е и да ходи да я поздрави.В крайна сметка му писна и Матео отиде да поздрави дамата.

-Добър вечер,милейди!-каза заставайки лице в лице с нея,като очите им се засякоха.Лека усмивка се появи на лицето му,но вълнение не изпитваше.За него бе обикновен разговор.Нищо в него не трепваше.А и трябваше ли?Тя бе непозната за него,а и не искаше в този момент да бъде с която и да е.Прекелено много задължение за да има време и за жена.

Празненство!

Звучи като нещо забавно,нещо което да те накара да се развеселиш и да се отпуснеш поне за малко.Такова по принцип е предназначението на тази дума,но изпълнението й е съвсем различно.По принцип Томас би използвал правилното предназначение на тази дума,би се веселил.Би забравил проблемите си и всичко и би се отдал на забава.Особено когато наоколо бе пълно с красавици,които той нямаше право да докосва.Първо че повечето от тях бяха от знатни семейства,а и второ той бе бивш възпитаник на Лагера и като такъв му бе изрично забранено да има какъвто и да е по-близък контакт с тях.Не че правилата важаха за него.Той се славеше с нарушаването им.Със спазването на собстваните си правила,които един ден можеха да му изиграят лоша шега.Но това бе той,нямаше да се промени.Не го бе сторил толкова години,тепърва нямаше да се превъзпита.

Но днес не бе дошъл тук да се забавлява.Днес не бе от онези вечери на забава,пиене и жени.Днес бе помолен да се грижи за охраната,да пази тези невинни хора.Не че му пукаше,но си заслужаваше.Все пак цената не бе никак лоша и той се бе съгласил.Да не говорим,че и бе помолен от някой,който нямаше да бъде споменаван по лични причини.Така той се бе вкарал в тази игра и щеше да се наложи да се държи прилично до самият край.А щом приключеше празненството и той бе освободен от всички задължения.Е тогава той щеше да се позабавлява истински.До тогава щеше да почака.Щеше да обикаля поляната и да следи за спазването на реда,което не бе трудно в предвид че все още бе началото и хората бяха като малко така и трезви.Но когато се напиеха щеше да стане истинско шоу.

Сега Томас обикаляше и само оглеждаше случващото се.Ходейки той видя едно място от което хем да има добра гледка към гостиге,хей да вижда сцената и танцуващите момичета на нея.Нямаше право да ги докова,но можеше да ги гледа поне.Това не му бе забранено и той щеше да се възполза поне от това,ако не от останалите блага на празника.Така или иначе останалите му бяха забранени.А и не обичаше да пие по време на работа.Имаше си принципи и ги следваше.

Очите му обикаляха из хората,следейки всеки един от тях.Чакайки някой да направи дори една грешна стъпка и да му покаже какви бяха правилата.Харесваше му да държи ситуацията в ръцете си,да е господар и да не повалява на хората да си позволяват волности.Той бе там да им покаже,че правилата се следваха от тях.Не от него.Но те не го знаеха.А и нямаше нужда.Имаха нужда да знаят това само което той им позволи да знаят.Това не бе едно от тях.

Резюме:
Томас обикаляше из поляната,наблядавайки хората.Гледайки за реда,който се налагаше той да следи.

Утрото на наследника на Клайд, бе посрещнато с недоволство и лошо настроение. Не бе успял да заспи навреме вечерта. Тежка тренировъчни дни бяха сковали така или иначе вече тренираното му тяло, което цяла вечер стоя пламнало в една дразнещо приятно-неприятна болка. Напомняше му на усещането, че е жив. Деня му започна с една от неговите любими студени вани.  Бе сигурен, че е заспал, защото когато Джаспър, верния му иконом-оръженосец и слуга, влезе при него и го стресна. Бе му донесъл тъмни, що-годе официални дрехи. Фрей беше суетен, но само когато е в  такова настроение, а това не беше често случвано явление. Днес може би бе. Лично се облече, погрижвайки се всяка част от тоалета му. Сложи и ризница под дрехите, първо защото му беше странно да не я носи и второ, защото тежкия ситен метал го разхлаждаше. А за днес, бе почти убеден, че все ще се намери някой да му палне фитила. Фрида и Фрея държаха най-много кибритени клечки, но с такива можеха да се окажат и приятелките им, другите принцеси или нехранимайковците от Лагера.  

Не отиваше на празника просто като гост, готов да се напие и опияни. Отиваше направо инкогнито. Косата му обикновено беше сплетена в някаква едвам скалъпена мъжка прическа, която хем да му отива, хем да не пречи при ежедневните тренировки. Затова днес бе пуснал дългите си коси и ги бе  пригладил назад. Носеше в себе си връв за всеки, да се върже, ако се почувства странно.  Както се бе разбрал с други негови сълагерници, които не бяха от превъзбудената мъжка паплач, нямаше да носи тежко, видимо оръжие. Във вътрешния джоб на дрехата си прилежно бе прибрал две ками, имаше още две на кръста си, закачени на колана му и една доста по-малка на десния глезен.  Силно се надяваше да не му се наложи да ги ползва.

Само едно момче, се съгласи да закъснее модерно с него. Знаеше, че огньовете отдавна тлееха на поляните – чувстваше вълнението по пукащата жар, в която се топяха билки, оставяйки миризма по топлината на пламъците. Усещаше ги дори в съзнанието си, чак самия той една не пламна, ала бързо се овладя и стисна зъби. Не харесваше панаирите, празниците и всичко свързано с публична забава.  Фрей бе побъркан на тема контрол и хаоса на такива събития го дразнеше и няколкото пъти,  в които си бе позволил да пие публично, не бяха завършили с неговото запазено спокойствие. Всеки път някой, трябваше да се опари от нрава му , ала и всеки път го канеха.  Тази вечер нямаше да губи контрол. Обеща си го и вярваше,в това  до мига  в  който пристъпи пределите на празненството. Клъчка, смях, музика.  Лицето му мигновено се изкриви в една типично негова си безизразна, но студена физиономия.  Вървеше заедно с още едно момче от Лагера, дете на един от съветниците на управата на Хогорд.  Някои го разпознаваха и застиваха объркани в това дали да му отдадат чест,  ала Фрей не ги удостояваше с поглед и ги подминаваше така бързо, че  хората нямаха време за реакция.

Кръстосал ръце, Фрей стоеше сравнително далеч от тълпата, синият му поглед, в който се отразяваха  запалените огньове , шареше наоколо.  Смръщи се , когато три момиченца от Аркана, преприпкаха пред него си се изкикотеха, задружно гледайки го. Вирна брадичка очевидно недоволен от подобно поведение.  Тогава и започна един от танците.  Очите му веднага разпознаха  златно-русото, идея по-ниско момиче сред останалите танцьорки. Челюстта му се стисна – Фрея...

Наблюдаваше я зорко, макар и отдалеч.  Търсеше някого. Едва ли бе толкова специален, че да търси него, по-скоро се оглеждаше онези мерзавци, които влизали в стаята й или за някои от дразнещите й дружки. И в двата случая, предпочиташе да стои на страна от компанията на Фрея, за нейно и за свое собствено добро.  Може би щеше да я изчака да се усамоти и тогава да отиде при нея. Сега, в разгара на тържеството, предпочиташ да стои далеч от глъчката, която се усилваше, от прииждащите възбудени вече хора.  

Присви очи , когато я видя с Ксая Аристър, позната още като нощната пеперуда, да надигат заедно тост. Лека лукава усмивка изви устата му, Фрей вдигна пръст и оформи малко кръгче във въздуха, насочено право към малката му сестра. Виното или напитката на Фрея се загря , ала тя бе достатъчно умна и инстинктивна за да усети всичко това и в момента, в който явно  топлината стопли рязко пръстите й , събра леко вежди и подозрително се огледа, докато не срещна чакащите очи на Фрей, който само й се подсмихна и уж невинно повдигна рамене.


/Резюме: Фрей Клайд, закъснява, но успява да хване танца на сестра си. Не е празнично облечен, леко уморен и въоръжен. Погажда лек номер на малката си сестра. Избрал е място далеч от по-шумните празнуващи./

Младата девойка изглеждаше красима в бялата си рокля.Бе красива,самата тя бе красива не можеше да отрече.Красотата й бе сравнима само с тази на богиня.Но въпреки,че тя бе красива и възпитана дама,това също го виждаше,но не чувставше нищо към нея.Приемаше я като приятелка и нищо повече.Въпреки че майка му вече сигурно и сватбата им подготвяше,нещо което нямаше да се случи.Матео не бе готов да се отдаде на брак,прекалено зает бе за да има време за жена.Но трудно излизаше на глава с майка си.Тя бе твърдоглава жена и не приемаше откъз,затова и бе дошъл при Естел.Добре де бе и възпитан и не бе редно да я види и да не я поздрави.Предпочиаше нейната компания пред тази на някоя друга дама,която да установи положението му и да иска да се сбилжът.Подобен тип жени го отблъскваха,но често се въртяха около него.

-Добре-усмихна се любезно,въпреки че изобщо не искаше да е тук-А вие?-попита я инстинктивно без да се замисля.

Все пак трябваше да подържа разговора им,който за сега не беше нещо особено,но тя бе добър събеседник и знаеше,че рано или късно разговора ще стане приятен и за двама им.Изведнъж се чу музика,което за малко го разсея и го накара да погледне към сцената и да види момичетата на нея и танца им.Бяха красиви,танца им също.Но...

-Добри са,танца беше красив както и дамите.-отговори с типичният си с сладък глас и омайващи думи.Думи които можеха да омаят всеки,просто така звучеше гласа му.Дори не се налагаше да използва силите си за да омае жените.Не че той искаше.Изобщо не искаше да ги използва,за него не беше редно.Всеки трябавше да има право на избор и той им го даваше.-На теб хареса ли ти?-реши да я попита и нея.

-Не съм добър в танците,но ще се опитам да ви отдам нужното внимание.-Матео не беше добър танцьор,никога не обичаше да да танцува.Не меше неговото забавление или ставаше само когато нямаше много грижи на главата си.Матео бе странна птица що се отнасяше до празненства.Но тази вечер щеше да се опита да й предложи приятна вечер.Тя заслужаваше да си прекара добре,независимо от неговото желание.Бе джентълмен и нямаше да разваля настроението й със своето.


Резюме:Матео говерше с Естал,поглеждайки към сцената гледайки танца,който бе красив но нищо повече.

Защо ли й трябваше да се записва за танците.Чудеше се в този момент Бианка стояща и чудеща се какво да облече.Имаше доста подходящи дрехи,но не знаеше дали вече й се ходеше.Вече настроението й не бе така както преди две дни в които си казваше,че сто процента ще ходи там и че ще танцува даже.Няма значение дали ще е общият тан или соло,тя искаше да танцува.Но днес нямаше желание за танци,нямаше желание за нищо.Дали бе мързел или причината не бе друга,но не искаше да си признае.Но все пак трябваше да отиде.Щеше да се помотае малко,да изтанцува един танц и след това щеше да си ходи.Не искаше да се застоява много там.Просте щеше да отчете дейноста си.

С доста лутане тя избра една красива червена рокля,дълга до земята,даже леко се влачеше по земята.Бе няправена от дантела с дълбоко деколте и голяма цепка стигаща до бедрото й.Тази рокля бе специално направена за празника,но в началото не бе сигурна дали ще я облече.Не след много чудене реши все пак да е тя.Не бе прекалено разкрепостена,пък и кой щеше да я съди.Нали тази вечер еротиката бе на почит.

След като бе готова,младата дама тръгна към водопадите където щеше да се проведе тържеството.Няколко минути по-късно Бианка се намираше на красивата поляна.Очите й бяха привлечени от красивият водопад,който винаги я грабваше с красотата си.Тя направи няколко крачки и слезе от каретата с която бе дошла.Премина през някои от момичетата от Аркана,рпоздрави ги.Дори си поговори с някои от тях.Те бяха готови за общият им танц,но в този момент Бианка се отказа.Не искаше да се влючи.Не я бе срам,просто...да си признаем общата хореография не бе за нея.Затова изгледа изпълнението на моичетата отскрани,подпряна на едно дърво.

Щом танца им приключи,бе време и Бинака да се появи на сцената и да покаже красивата си рокля.За какво я бе поръчала и давала толкова пари ако не поне да я покаже на хората.Силно се надяваше родителите й и брат й да не са тук да гледат как танцува като някоя...реши да спести точното сравнение за де на убиди някого.Краката й бавно я отведоха на сцената където Бианка застана в центъра й.Музиката засвири,а тялото й се раздвижи бавно в ритъма й.Леки,ефирни и еротични движения правеше красивото й тяло,покрито с червената дантела.Луната светлина озаряваше сцената и тя приличаше на някоя горска нимфа.С дългите си черни коси и рубинено червени устни.Очите й първоначално бяха затворени,но после ги отвори и загледа хората пред себе си.Ако имаше сценична треска тя вече бе отмвинала.

Тялото й продължаваше да се движи елегантно по сцената,докато и последната нота не бе изсвирена.След това се отегли от сцената с идеята да си върви,но дали щеше да стане така не бе ясно.Защото след слизането й едно момче от Лагера я заговори и тя нямаше как да си тръгне.Осната при него,но нямаше да е задълго.В полунощ като пепеляшка тя щеше да си тръгне и никой нямаше да я спре.

Резюме:Бианка идва на празника,пропускайки общитя тан,но прави словов след което непознато момче я заговаря и проваля плана й да си тръгне веднага.

Разговорът с принцеса Ксая сигурно можеше да се сметне като най-нормалното нещо, което Фрея беше правила през целия ден. Лишен от всякакви маски, които повечето благородници си слагаха. Лишен от някакви глупави етикети и най-вече, лишен от мислене за Аркана. И тъкмо когато се усмихваше на нещо, което младата принцеса на Мер беше казала усети как чашата в ръцете ѝ се загрява. Очите ѝ се насочиха към напитката и стисна зъби. Игричките с роднините хич не ѝ харесваха и понеже Фрида беше твърде над тези неща оставаше само Фрей, който … евалата ако успява толкова добре да си контролира дарбата.
Огледа се. Още не го виждаше. Някакъв с абсурдно червена „униформа“ и се изпречи и приковаваше вниманието ѝ, но с болка в очите продължи. Русоляв кретен, който видя преди пет дена да търчи от Академията към Лагера през прозореца си сега говореше разгорещено с няколкото си дружки. Онзи Мечок с гущерчето пък изглеждаше едва ли не отпуснат в компанията на червенокоса девойка. И някъде там, сред глутницата от хора, след калабалъка от гости, сред още поне триста мили разстояние седеше Фрей с цялата си царска осанка и ѝ се усмихваше, все едно е невинен по обвиненията, които още не беше вдигнала. Наблюдаваше го и буквално си говореха телепатично, в разговор, който включваше предимно.
„Сега трябва да ми кажеш кой е.
Забрави! Още е рано.
Такава беше сделката.
Празника е дълъг, има време. И помни, просто трябва да помолиш.“
И чу мелодия. Отправи погледа си към сцената и видя високата фигура на Астрея. Дори не разбра, но бе като хипнотизирана и ужасена едновременно. Тренировки или не, това беше опасно. Много опасно. И макар Астрея сигурно да е изгълтала нечия кръв по-рано, та ако падне и вземе да ритне камбаната, дано не става, да се съживи, но все пак ..
Дори не разбра, че е задържала дъха си толкова дълго време. Гледайки най-добрата ѝ приятелка, не, гледайки сестра ѝ да се премята, превърта и още какво ли не във въздуха, държана само от някакви воалчета, я накара да изтръпне. Да усети хладни тръпки по гръбната си и в същото време да ѝ се възхищава, че е достатъчно смела да го изпълни. При това и несъмнено красиво. А чак когато си стъпи на краката Фрея можеше отново да диша нормално.
И друго момиче, чернокосо зае мястото си на сцената, а ухилената дългокрака фигура на Мис Сидия се приближи до русокоската. С още по ехидна усмивка от нормалното се наведе, че да е на едно ниво с Фрея и сложи показалец по брадичката ѝ, карайки я да я гледа докато говори.
-Малка Фрея, време е да танцуваш и не онова лишено от всякаква еротика подобие на танц. Искам да отвориш капачката на бутилката, даже забрави за нея, покажи им всичко, което си. – думите на богинята се забиваха в съзнанието на Фрея, а тя само се мръщеше. Все пак Сидия знаеше .. че за Фрея еротичните танци изглеждаха абсурдно, метафора на зле сглобен цирк. Буквално всеки път когато се опита сама да направи нещо такова къщата от карти се срутва от един излишен полъх на вятъра, или кулата от стъклени чаши с вино пада при трясъка на вратата и се счупват, разпръсквайки стъклата си навсякъде. Обичаше да танцува, обичаше го с цялото си сърце, но не така. Еротика? Че то с този ръст и вид на кукла еротиката направо бягаше, пък за нотка на перверзност да не говорим. Имаше си само усещането за нежна и крехка красота.
Ентусиазмът на всички присъстващи вече бе засилен вероломно, всеки търкаше доволно ръце от случващо се. Само Фрея, гледаща в очите на Сидия имаше съвсем сериозно изражение, сякаш бе в пълно неведение за случващото се. Това бе излишна показност, с която да задоволи не човешкия дух, а човешкото око. Все още беше на мнение, че такива танци дори няма да достигнат до Розет, пък какво остава за хората тук. Те щяха да гледат само обвивката.
Въздъхна. Затвори очи. Трябваше ѝ малко време, съвсем малко, за да се реши да потъпка всякаква форма на благоприличие и се спусне по влакчето на ужасите в тези противни води. И то защото такива били обичаите.
Видяла това колебание Сидия само се усмихна и в следващия момент Фрея вече беше на съвсем различно място. От далечината на собственото си съзнание дочу някаква неписана от ничии ръце мелодия. Едва доловима и все пак ясно загнездваща се в съзнанието. Нямаше глас, само музика, носена от нищото. От къде ли идваше? Защо и кой я бе пуснал на свобода, тук, където няма кой да я чуе? Главата я заболя! Звуковите вълни сякаш се блъснаха в челото ѝ и го загряха. Температурата ѝ се увеличи и почна да ѝ става топло, въпреки че бяхме достигнали тази част от денонощието, в която е хладно, дори студено, особено пък под лунните лъчи. Тази мелодия ѝ говореше без думи за известно време, а после...после замлъкна и се изгуби в тъмнината, ненадейно, но плавно като спиращ дъжд. Отшумя! Заслуша се, наостри уши, та да може да доловя още, но тя така и не се повтори. Потъна в дън земя и там си и остана, погребана, без име, без цветя върху невидимия си гроб. Имаше нещо твърде познато и топло в нея. Чувстваше я точно като чувствата си към брат си, толкова близки и толкова далечни. Заедно, но в същото време разединени. Все едно цяла пропаст ги разделяше, дори да протегнат ръка не може да го докосне. Бариерата е твърде стръмна, твърде широка, неспособна за преодоляване. Ако хукне натам едва ли ще намери първоизточника й, той е загубен в небитието, оставяйки нищо след себе си, освен спомена за изповедта си.

Е, добре, каза си.
Щом Сидия искат импровизирана еротика ще я получи по единствения начин, който Фрея познаваше. Вярваше в знаците, а тази дошла изневиделица музика, бе знак. Даде ѝ нужната ѝ сила, за да излезе от черупката.
„Прожекторите“ що бяха лунните лъчи отразяваха тялото ѝ. Стъпи върху първото лилаво листенце и го стъпка като боклук, стъпка го както Фрея щеше да потъпка и достойнството си, за да даде на невежите, обгърнати от ежедневието и скука мъже, нещо, за което да се хванат. Което да ги топли в студените нощи, което да ги връща към този момент когато са сами в леглата си. Нещо, което ще ги накара да си представят нейното лице, което ще ги направи груби и любовта ще се превърне в похотливо чукане на предразсъдъци. Ще гледат любовниците си, жените си, но ще виждат нея и ще съжаляват, защото ще знаят, че не могат да я имат. Ще превърти главите им, ще разкашка мозъците им, ще ги направи на пихтия, ще им донесе сладострастие, а после ще им го отнеме с най-голямата жестокост, на която бе способна. И знаеше, беше сигурна, че както Сидия я подкрепяше, сега Пълната луна го правеше. Усещаше я. Розет. От високо сякаш кимаше одобрително на решението ѝ и ѝ даваше стимул. За миг се сля с нея, с далечината ѝ, със студената й, с усещането за един мираж, недостижима за докосване красота. В тази игра, тя не ще е играчката, тя ще е кукловода.
Чувстваше се готова, чувстваше се зла, порочна. Чувстваше се освободена, желаеща да нанесе психически и морални щети. Отвори вратата на собствените си предрасъдъци и ги натика в стаята, а сетне я заключи и остана отвън, насаме със демоните си. Преминавайки с поглед по присъстващите виждаше зейналите им очи, отворени усти, очакването и реши да направи играта още по-забавна. Стрелна Фрей и вдигна ръката си, показвайки му с пръстче да се приближи, а той, без да има право на възражения просто тръгна към нея, сякаш някой го местеше насила, сякаш дрехите му сами се движеха. А при вида на нежеланието му осъзна, че ѝ харесваше! Чувстваше се доминираща, инстинктивна, господарка.
Заставайки покорно по средата на сцената под „зоркия“ поглед на всички присъстващи със студено, сурово изражение, в което се криеше нотка на ирония и лукавост. Усмихна се предизвикателно, дори подигравателно на всички наредили се пред нея. Всичките ѝ бяха до един еднакви. От онзи в края, през онзи с русата коса и ризата на сини райета, та до този с костюма, с двата ножа на кръста. Мълчаха опулени и преглъщаха на сухо в очакване и този танц да е поне на половина добър като този с огъня.
Така да бъде!
Пое си дъх и явно прочела ѝ мислите Мис Сидия се появи с едно столче, което Фрея с телекинезата дръпна към себе си. Настани се на него и изпъна единия си крак странично. Позата може да се сметне за впечатляващо съблазнителна и най-вероятно за повечето е така. За нея бе просто едно чуждо начало. Музиката тръгна точно така както я искаше – една идея бавна, влачена като кука на вретено, което завърта звуковете протяжно, проскърцва на места и пак провлачва за по-голямо влияние. Постави ръка в края на крака си и със започването на пеенето премина с нокти по него чак до сгъвката на бедрото, там където се свързва с тазовата кост. Може би песента извличаше метафорично точно нейните вярвания, но като че ли никой не забелязваше този не толкова скрит смисъл. Всички, почти, се радваха на гледката, намерили своето бленувано бягство от сивата реалност. Виейки тяло около стола чувстваше как нещо несрещано до сега малко по малко я завладява. Сякаш ставаше повече себе си отколкото в нормална ситуация. Сякаш откриваше забравени части от характера си.
Усещаше как атмосферата се опиянява от нейното присъствие, а като че беше и някакво друго, на напълно подсъзнателно ниво. Сякаш някакъв далечен свят се бе появил в нея, точно тук и сега и избиваше на повърхността под най-неочаквана форма. Сякаш тази цивилизация се смеси с още една, намираща се на хиляди мили от тук. И най-странното е, че ѝ харесваше. Ставайки от мебелта, която напълно се подчиняваше на приумиците ѝ, ръцете ѝ минаха по тялото ѝ, очертавайки всички женствени черти, които Фрея усилено се опитваше да прикрие под кукленската същност. Показвайки им какво никога не ще имат.
Харесваше тази игра! Да, игра е точната дума. Онзи момент, в който държиш въжетата на живота в свои ръце. Когато ти ги контролираш, преплиташ около пръстите ти, стягаш примката, отпускаш я, колкото да дадеш малко свобода на уловеното "животно", а после пак я стягаш, за да не избяга и да скимти за още. Да накараш някого да те желае, но в същото време да не посмее да те докосне, ето това е игра на победители, на майстори, на доминиращо господство в плътските отношения. Без твое позволение не може, ти казваш кога, как, къде. Ти хвърляш заровете и пак ти ги нагласяш според своите виждания и копнежи.
Музиката зазвуча под фона на въодушевенит присъстващи на празника хора, а крачетата ѝ сякаш се забиваха в достойнствата на всички мъже, в егото на всички жени, показвайки им, че не могат да пипат, единствено да гледат. Играта все повече нарастваше в прелюдия на съблазняване на колкото се може повече жертви, а те милите, лесно попадаха в капана. Минавайки през всяка от тях, прокарваше нокти под брадичките им, забиваше ги в ръкава на рамото, усмихваше се предизвикателно, а после подминаваше с иронично танцувална крачка, докато не застана отново на сцената, нарочно избирайки плячки в близост до брат си, но него го пропусна.
Имаше още няколко скрити коза в ръкава си, но реши да не ги показва. Все още имаше какво да се изцеди от тези глупаци и не мислеше да си разваля кефа като бърза. За сега само започна да минава с ръце по тялото си, бавно, следвайки ритъма, танцувайки за всички тук. А вътрешно се смееше. Смееше се толкова силно, че ако беше с глас, можеше да срине водопадите до основи. Смееше се на първичните им, тъпи желания, неосъзнати от времето и пространството. Смееше се на потта стичаща се по челата и вратовете им, на стържещите едни в други зъби и изобщо на идеята, че видиш ли имат и минимален шанс да се доберат до нейната особа. Не осъзнаваха, че както са дошли така щяха и да си тръгнат - с празни ръце.
А сега. Мислите си, че е жестоко? Че те не заслужават подобно мъчение? Нищо подобно! Да дразниш нишите духом е едно от най-приятните занимания измислени от човека. Дава ти усещането за власт, независимо чрез какво я показваш и придобиваш. Издига те малко над нормата на възприятията, изкарва те една крачка по-горе, там близо до небесата или по-долу, там близо до подземията, където бе и моето нейното място. Слизайки надолу повличаше след себе си и наниз от разбити илюзии. Защото дали ще разбиеш човешкото тяло или ще разбиеш човешките мечти са напълно равноправни и носят еднакво удоволствие - това на победителя.
И всичко това се въртеше в главата ѝ по времето на един танц, примамващ присъстващите като агне на жертвената клада. С един танц можеш да покориш толкова голяма бройка, колкото и най-опитния пълководец не може, защото хората, и в частност мъжете са просто племе, елементарно и водено първо и най-много от нагонът си, а ако можеш да контролираш този нагон, значи можеш да контролираш всичко....
Щом танца приключи, Фрея, вместо да “слезе“ от сцената като другите само отиде до брат си и сложи ръка на рамото му. Заби нокти в него, подобно на една от жертвите по-рано. Приближи устните си до ухото му и с дяволита усмивчица леко духна, колкото да го разтърси. После го погали с нокти по врата и тихичко му подшушна „Името е Каан.“. С това се отдръпна от брат си, от публиката и отиде да търси Астрея, защото имаше нужда от женска компания точно в този момент.

Резюме:
Докато Ксая и Фрея си говорят, русокоската усеща, че някой ѝ върти номера, при което с учудване разбира, че това е брат ѝ. И тъкмо да тръгне към него вижда Астрея да танцува - шок и ужас се изписват на лицето ѝ при танца ѝ, но кротко чака края на танца. След което богинята Сидия се появява, за да ѝ напълни главата с абурдни приказки, карайки младата Клейд да забрави всякакви задръжки и да се покаже като лукавата лисица каквато е в танц включващ част от публиката. Разбира се преди да почне танца придърпва брат си, чрез дарбата си, по-близко, че да може да го тормози по този начин. Щом танца приключва му казва името, което искаше и просто започва да се шляе из мястото в търсене на Астрея.

Най-сетне бе дошъл денят на празника. Месеци приготовления от страна на момичетата от Аркана най-сетне щяха да дадат своя плод – празненството на Трите Луни. Момчетата от Лагера също очакваха с нетърпение възможността да огледат на свобода красивите девойки, облечени съвсем оскъдно и танцуващи откровено еротични изпълнения.
За да не изглежда съвсем нелепо сред наконтените за празника благородници,  Каан извади от раклата празничната си риза – ушита от тъмносиня коприна, с десен, който напомняше морските вълни. Такъв плат не прилягаше на бедняк като него, но за щастие на Каан, сестра му Иса беше шивачка за кралския двор на Мер и я беше ушила от материал, останал от роклята на някаква аристократка.
 
Под дрехите си той скри цели няколко ками – трябваше да е подготвен, все пак. Не отиваше на празника за да се забавлява, все пак. Фрей Клайд го бе вербувал да охранява девойките – красивите украшения, оставени на показ и вероятно провокиращи нечестиви мисли в голяма част от публиката. Надяваше се да греши, но нещо вътре в него му подсказваше, че този празник нямаше да мине съвсем гладко.
 
Вървеше по пътеката към водопадите и наум разчиташе дали е свършил всичките си задачи, когато чу иззад гърба си познат нежен глас, който го викаше. Астрея… Някакси не беше очаквал да я види отблизо точно днес. И видът й изкара въздуха от дробовете му. По принцип Каан знаеше, че Астрея Мафей беше хубава, но може би това беше първият път, в който наистина оценяваше каква неземна красавица стоеше пред него. Косата й бе прибрана назад, което подчертаваше чертите на лицето й, а под леката си наметка тя беше…почти гола, покрита с ефирен плат колкото да не се виждат най-важните части от тялото й, а дългите й бели крайници оставаха на показ. Това бе нещо, което извънредно много смути донякъде консервативния младеж, но той се постара да имитира така ненавижданите от него благородници и лицето му да остане една маска без видима емоция. Не искаше да кара принцесата да се чувства некомфортно, оглеждайки я като някакво парче месо. Достатъчно от това щеше да получи от останалите мъже на празника, поне той трябваше да е различен.
 
„О, милейди Мафей. Привет.“ Каан се поклони, полу-иронично, полу-искрено.
 
Астрея беше права – в лагера наистина се говореше за празника от седмици. Момчетата си позволяваха нечувани за тях романтични копнежи – да гледат момичетата и да намерят онази, която да танцува специално за тях. Принцовски блянове, мислеше си той пренебрежително. Каан нямаше право на такива илюзии – знаеше, че не бе партия за абсолютно никоя от тях, дори и за тези без „синя кръв“, и не се и стремеше да бъде. Искаше да завърши академията и да се определи в житейския си път – чак тогава щеше да си позволи да мисли за неща като любов и женитба. Дотогава те бяха абсолютно забранени мисли за него. Глупостите, в които имаше невероятния талант да се забърква, му бяха достатъчно разсейване. Каан си спомни за онзи случай в стаята на Фрея Клайд и едва се сдържа да не потръпне. Нямаше и капка съмнение, че проявената тогава дързост щеше да му се върне тъпкано.
 
„За празника говорят тези, които си нямат работа. И, разбира се, тези, които си търсят жени. Моя милост не спада към нито една от тези категории, затова със или без него ми е абсолютно все тая.“ Беше ли точно така? Каан от Мер всъщност не бе съвсем сигурен, но едно нещо беше факт – Астрея го провокираше нарочно, затова и той трябваше да остане с високо вдигната глава и да се преструва, че е „над тези неща“. Това бяха правилата на малката им игра, все пак, и да я играе с принцесата беше такова огромно удоволствие…
 
Каан си намери място недалеч от престолонаследника на Хогорд и гледаше без особен интерес танците, като периодически погледът му блуждаеше из публиката, търсейки някой, който да представлява евентуална заплаха за гладкото протичане на празника. Засега всичко изглеждаше нормално – билките успокояваха и опияняваха съзнанията на всички присъстващи и отклоняваха всякакви мисли за непристойно държание. Ключовата дума, разбира се, беше засега, и вниманието му оставаше нащрек.
Ако трябваше да бъде честен, нито една от танцуващите девойки не му беше интересна – всичките имаха прекрасна, дори невероятна техника, но малко от тях наистина изпитваха истинска емоция и движенията им оставаха кухи и безизразни. Девойките на село, пък и младежите, включително и самият той, можеха да покажат някои работи на надувките от Академията и Лагера, но кой го питаше него?
 
Излизането на Астрея на сцената го отърси от този му ред на мисли. Изведнъж погледът му бе прикован към принцесата, която висеше във въздуха, държана само от едни нищо и никакви парчета плат, и се движеше сякаш не бе човек, а нещо… съвсем друго. Нимфа, може би… Каан не можеше да прави нищо друго, освен да гледа изпълнението прехласнат, абсолютно забравяйки целия останал свят около себе си.  Струваше му се, че Астрея всеки момент щеше или да полети, отведена от някой от тъй ценените от нея богове, или да падне, и в такъв случай той бе готов да я хване в своите обятия, макар и целият свят да смяташе, че не би бил достоен дори да я докосне… Сърцето му сякаш бе спряло да бие и се усещаше като топка тежко олово в гърдите му.
 
Едва след края на танца Каан успя отново да забележи каквото и да било друго около себе си и да осъзнае  колко очебийни бяха възхитата и обожанието на лицето му. Побърза да се скрие в някой по-отдалечен ъгъл, надявайки се, че никой не го бе видял и че щеше да може да се престори, че през цялото време е бил там.

Трябваше да се опита да се концентрира, но беше твърде трудно, когато можеше да подразни някой от сълагерниците си. Сякаш си нямаш друга работа. Имаше и то доста, но, както казахме, той не пропускаше възможност и една такава не бе в момента. Ако трябваше да бъде искрен, жените почти не го привличаха, но както казахме, той си имаше и други цели, които честичко изпълняваше. Понякога видно, друг път не чак толкова. Не, всичко не беше просто шега, но само сега имаше възможността да прави глупостите си, щеше да дойде време, в което това нямаше да бъде възможно и тогава какво? Нищо нямаше да му остане, само споменът за скучните години, в които не се беше случило нищо вълнуващо. А и беше момче. Момчетата бяха такива тъпанари ... и! Ако трябва да бъдем честни, ако някое кажеше, че това е лъжа, то този човек лъжеше, ама много жестоко.

Целта днес на Леофрик беше напълно различна. И дори да беше използвал възможността да се разкърши с някое момиче, тооо трябваше да се телепортира до брат си възможно най - бързо. Понякога се чудеше ... дали по - скоро Леофрик имаше нужда от някой да го наблюдава, отколкото обратното. Вероятно трябваше да се научи да се контролира малко повече. И да не се занимава с глупости, да не плете интриги, както бабичка чорап или пък ... интриги? Можеше. Добре, добре ... хайде ... днес щеше да е нормален човек, здраво мислещ, който наблюдаваше какво се случваше, без да прави, каквито и да е било глупости ... не го приемайте като обещание, вероятно се шегува.

Побърза да открие Халиел. Не че това беше много трудно. Вече го беше видял един път и му беше ясно къде точно можеше да го открие. И ето, че го беше направил. Изключително видно се приближи към брат си, но не съвсем. По - скоро застана на мястото на друг пазач. Беше си го уредил предварително. Щом трябваше да е близо до Халиел, то щеше да бъде, а какво по - добро от това. Беше се оказало особено достъпно да види какво беше разпределението, а след това просто да убеди другото момче да се разменят. Което ... също не беше трудно. Всичко ставаше твърде лесно напоследък ... направо беше притеснително.

Не му се налагаше да поглежда дори брат си, но ... мисълта, че вероятно го дразнеше, му харесваше. Личеше си всеки път. Вероятно беше логично защо, но Леофрик не намираше проблем в това. На него не му беше безразлично дали короната щеше да бъде в неговите ръце или не. Но след като щеше да бъде в неговите, то щеше да приеме тази отговорност. Вече го беше направил и дори да не изглеждаше напълно така, той наистина приемаше на сериозно позицията си, както всяка тренировка, но в свободното време, в което не му се налагаше да мисли за всякакви глупости, имаше правото да се държи, както му е кеф и просто го правеше.

Е, добре ... не се сдържа и погледна към Халиел изключително непринудено, не че имаше какво толкова да си кажат и какво толкова да се гледат. Просто му кимна в поздрав и на лицето му се появи онази физиономия, която му придаваше онзи сериозен вид, който много му подхождаше.

Резюме: след като се е развихрил на сцената с едно от момичетата, се връща на "мястото" си, което не е точно неговото, но успява да си го осигури, за да е в близост до Халиел. Пристъпва към него и оставя между двама им мълчание.

Луташе се из хората, проправяйки си път до … не знаеше. Радостната жлъчка из поляната се надигаше, музиката се виеше във всевъзможни пируети, издигаше се, спускаше се, като перце хванато от въздуха. Стъпките ѝ, подобно на мелодията от сцената, бях също толкова леки и ефирни. Просто ходеше и кимаше на всеки, който я заговореше за секунда-две, след това ги подминаваше. Бе оставила Фрей до сцената, от топлината и гневът в очите му знаеше, че не трябва да се доближава сега до него. Нека бурята отмине. Астрея мерна да говори с въпросния Каан. Изглеждаха близки, с погледа им можеше да прочете достатъчно, за да знае, че е по-добре да ги остави сами. Ксая пак беше открила брат си. Одет … не успя да я види. Очевидно всички се забавляваха, това беше добре.
Застана пред една от кладите, привлечена от странни звуци, размазани във времето и пространството. Като глухо ехо, премесено със съскането на влагате от билките, хвърлени в пламъците. Вгледа се в тях, растенията, които подклаждаха огньовете да стават по-големи и по-големи. Едно момиче ѝ подаде букет от различни разноцветни жертвички, а Фрея само го доближи до лицето си, усети аромата на мащерка и салвия, на валериан, и бела дона. Вдигна го и приближи тази привличаща топлина от кладата. Видя как пламъците гадно, гадно започват да изяжда билките от букета и просто го метна вътре.
Постоя още малко така и реши да се върне към останалите, но шепот неясен я привлече и закова. Песен, мелодична, вечно, от пламъка се разнесе. Погледа ѝ се устреми натам. Виждаше лекото пулсиране на пламъците. А по-късно прераснаха в електрически шок, който плъзна по цялото ѝ тяло, карайки всеки атом да се смрази. Най-накрая се превърна в неудържима емоция от радост и ужас, които шумно се сляха в едно, като две търсещи се енергии, съставяйки садистична мелодия и история, която огъня изрисува под Пълната Луна.

„Уж сама, незнайно как вървя. По пътека една, потънала в сняг и мъгла. Пред мен, в преспите, тъмнее, шуми, премята се, беснее, огън див, необуздан. Върлинки две, от лед скрепени над мен, страшния водовъртеж на пламъците поглъщат, пазят ме. Като раздяла една, тревожи ме огъня. Преградил пътя ми, не ме пуска. И няма никой, абсолютно никой, който може отвъд да ми подаде ръка, от този страх да ме измъкнат.
Но нещо в пряспата зашава и от нея се подава огромна вълча глава, червена като кръвта. Звярът изрева и лапа ноктеста, космата протегна. Подпрях се за миг, над бездната замрях. Бавно-бавно, слепешката, хванала звяра, озовах се на ония бряг. Зад нас нов рев се озова. Мечка, огромна, зла. Не смея да се обърна и се затичвам в страх голям. Но накъде? Косматия лакей е там, където и да отида, а вълка зорко следеше ме, с поглед смирен.
Гора, величествена, огромна. Ели тъмнеят и в мрачна красота мълчат. Превил е клоните снега. В голите върхари на ясени, брези, лески потрепват звездни светлинки. Път няма – храсти и чукари лежат сред бяла тишина. Под тежестта на снежна пелена. Тичам. Не спирам. Гората обширна е. Снегът е до сами ми прасци. Ту клон ме дръпне, ту ненадейно обувката си затривам в хрупкавия сняг. Падам, ставам, продължавам, докато накрая вълкът не ме прихвана и взе в лапи, продължи. А аз покорна, бездиханна лежа. Гледа ме с поглед любящ, тъга виждам, страда. Мечката, изревава, гората пламва зад звяра, нищо не остава.
По горската пътека вълкът с мен свива. Пред нас замък, великолепен, крив се издига. И глухо е, мълчи лесът, затрупал я отвред снегът. Прозорците блещукат, вътре глъчка, вой и шум. На гости сме на моя кум – продума звяра – Ела. И сложил ме в самия пръст се скри в леса вековен, пуст.
Съвземам се. Вълкът го няма, мечката също. В пруста – полуздрач, като на помен зад вратата прозвъняват чаши, глъчка, плач. Без още нищо да разбирам през пролуката се взирам и виждам там ужасна гмеж – чудовища каквото щеш в коприна и сатен облечени. Едно уж куче пък рогато – короната му крива на главата виси. Друго с гребен на петел като рицар дегизирал се. До него скелет, магьосница с лице брадато, джудже с опашка и хобот. Полурижав-полускот. По-страшна гледка порази ме. Там върху паяк язди рак, там череп върху гъша шия кръжи. Трещи в червен калпак, лай, конски тропот, викот, смях и вой – да те побие страх.
Но друго ме учуди-когато в тоя маскарад видях познат. Тъй мил и страшен. Седи Вълкът мълчешком, вратата гледа крадешком. Той знак даде и те запискат, той пие – пият и крещят. Засмее се – и те се кискат. Той свъси вежди – мълчат. На него всичко тук се кланя. До него друга твар, чувствам се добре като я гледам. С пера черни, с мрачни очи. Лъха на смърт и мистерия. Издала крило напред, с лапата на Вълка свързана е. Червена нишка около тях увита е. Въздъхвам облекчено и в любопитството си открехвам тежката врата..
Но вятър се изви тогава и духна всички свещи. Сганта нечиста се смути, Вълкът с гръм и трясък става. Наскачват всички, шум и вой и към вратата тръгва той. „Това там е моята жена.“ – ясно заяви. Изтръпвам и искам да скоча, да изчезна в миг, но не мога – нещо ме притиска. Ни стон издавам, ни вик. Вълкът с гняв вратата тресна, а аз пред сганта ужасна замръзнах. Оглуши ме дивашки смях, очи, уши, рога, зъби, хоботи криви, копита, лапи, пипала, езици кървави, крила, опашки, пръсти костеливи. Към мен сочат и пищят „Глупачка е тя!“. Крещят „Не сляпа е!“. А Вълкът нададе вой и шийката се разлетя. Сред чуждите стени студени, сама останах с него аз. В ръце ме взе той, на леглото в ъгъла ме слага и върху рамото ми главата си отпуща. „Не бягай, моля те, остани.“ – продумва тихо, шепнешком, но влиза Гарвана мълчаливо. Отново става светло. Приближава се до Вълка. С криле обгръща го. Главата му с пера докосна. Чело до чело докосна се. Извъртях глава. Скръб и тъга, надеждата в мен умря. Не издържах. Побягнах навън в снега, в мрака. Вървях и тичах, а грозен вик разтърси замъка студен. Сгъсти се мрака. Смях раздиращ, небесата оглуши.
Падам. Мечката пак появи се. Лапа повдига, върху мен я стоварва. Пламъци от ноктите му пропълзяват, по мен се разхождат. И обгоряват, и унищожават. Огнени окови ми поставят. С ужас писък изпълвам нощта. Звездите присмиват ми се. А далеч зад мен, в замъка студен, Гарвана и Вълка заедно са.“

-Фрея, ела на себе си… - далечен женски шепот се прокрадна през пламъците и ударите на оковите. Върна се в реалността! Кладата все така се издигаше пред нея, а ръката се протягаше напред в опит да хване Вълка. Кой беше той? Коя е мечката? А Гарвана? Червената нишка? Що за кумове са това? Затвори очи, а момичето, което я викаше я хвана за раменете, разтърсвайки я. За миг Фрея усети тялото си слабо, без капка енергия и килна глава на една страна. Вдигна ръката си и я сложи върху тази на момичето, усмихвайки се, за да ѝ покаже, че е наред. После ѝ каза, че ще се оправи и пак тръгна да върви. Вече не без посока. Вече знаеше къде да отиде. Искаше само да се скрие.


Резюме:
След танца, Фрея се лута безцелно, тъй като решава, че Астрея вече си има компания, а Фрей ще е твърде ядосан в момента, че да го дразни повече. Така докато върви чува странна мелодия от една от кладите, където получава видение за предстоящата година, което по незнайна причина я съкрушава. След като се връща в реалността решава, че ще тръгне от празника и се отправя към Аркана.