МАСОВО||Водопадите

На въпросите ѝ не можеше да отговори. Щеше да означава да признае и пред себе си това, че бързо се бе предал на предсказанието на Астерон, без дори да се опита да приеме евентуалната възможност, че бога на смъртта лъжеше. Какво говореше това за него? Че е без воля? Че с неохота приемаше да е далеч от всички и всичко, защото това представляваше негова позната среда. Нещо, което така или иначе правеше, дори над главата му да нямаше пясъчен часовник. И нима това щеше да е толкова лошо? Да приеме, че лесно се е доверил, за да запази света си непокътнат и да се откаже от всяка новост, която съдбата му готвеше?


Гледаше Азареа и виждаше в лицето ѝ всички нови трудности, които чакаха да вземе решение. А изборът беше прост –можеше или да избяга, криейки се зад малкото оставащо време, или да загърби тази мисъл, дори да беше истина. Изкушаваше се да направи първото, защото близостта беше нова за него. Не, не физическата. И преди бе имал любовници, но Сион беше леден любовник –не даваше нито грам топлина, защото не знаеше как да го направи. В семейството му никога не беше присъствала думата „любов“, било то в нейния чист смисъл или към малките неща. И да искаше да отвърне на Азареа, нямаше ни най-малка идея как да го направи подобаващо, без своя лед и студ.
-Нищо. Нищо не ме притеснява. –Отговори прекалено бързо, сякаш се защитаваше от невидима за останалите опасност. Ясно съзнаваше, че думите на червенокосата девойка не целяха да го принудят да се отбранява, но въпреки всичко Сион се чувстваше притиснат. Липсата на стени около него не правеше това усещане по-малко реално. За миг погледна чашата, преценявайки до колко можеше да се отпусне наистина, дори с помощта на билките. Да свали бариерите и да бъде... Да бъде какво? Сам не знаеше кой или какво щеше да излезе от подобна идея, тъй като никога преди не си бе позволявал нещо подобно. Още преди пръсъствието на Мрак предпочиташе да е сам, а присъствието на други хора го караше да се чувства напрегнат. Да внимава какво и как говори, сякаш лошо подбраната дума можеше да предизвика кавга. А Сион не се справяше добре с кавгите. Защото винаги бягаше. Бягаше и бягаше.


Въпреки, че всички инстинкти в него крещяха да не прие още от виното, русокосият отпи втора, по-солидна глътка, преди отново да впери поглед в Азареа.
-Просто съм си такъв. –Добави след известно време мълчание. Истина, която нямаше как да представи по-кратко. Въпреки желанието си да остави дистанция между тях, пръстите му се заиграха с един кичур на косата ѝ. Малък жест, който сякаш окупира по-голямата част от неговото внимание. Поне видимо. –Никакви билки не биха могли да променят това, но ти благодаря, че предложи.

Обикновено Халиел бе почитател на празненствата, но не и днес. Не знаеше защо цялата седмица му бе крива, сякаш очакваше да се случи нещо неприятно. Но пък интуицията му също понякога го подвеждаше, колкото и уж силно развита да беше. Духовете на рамото му също бяха неспокойни и повдигаха напрежението, но на тях вече не им обръщаше внимание. Те покрай празници се напрягаха повече от живите хора, но все още бяха в уж нормалната рамка на обноски, щом Мафей успяваше да контролира дарбата си, а с нея - и тях, и себе си. Но дори да не успееше да се оправи с тях нормално, вече бе свикнал
- така или иначе никой Мафей не гледаше как престолонаследникът експлоатира дарбата си, всеки от тях гледаше само каква бе тя по същество. И именно това, с което бе целунат по челото Халиел, го правеше очевидно най-големия позор на кралската фамилия, която така трескаво отказваше да му повери топлото място върху златния трон именно заради ласката на Астерон. Но дали имаше значение? Победата не бе сладка, когато ти я дадат в ръце; сам да се погрижиш да си измъкнеш каквото трябва, е значително по-удовлетворително и дори принцът, роден със сребърна лъжичка в уста, знаеше това.
Уханието на билки и цветя докосваше тялото му, докато очите му шареха измежду няколкото жрици, които подклаждаха огъня със своите грациозни танци. Можеше да се приближи и да пожелае някоя от тях да го удостои с внимание, но предпочете да не го прави; вместо това бе заел едно почти централно панорамно място, заедно с младеж, когото намираше за странно приятен. Нищо забележително не блестеше у него, но си знаеше мястото и не се бъркаше в личното пространство на Мафей, което общо взето беше достатъчно за него, за да остане в компанията му. Така или иначе нямаше много по-добри вариант в момента, когато всички бяха изгубени във вихъра на празника.
- Пак ли? - завъртя очи с досада, когато любимият му брат (не е като да имаше други братя, измежду които да избира, така че призът не беше особено престижен) смени мястото си с новата дружка на Астероновото протеже. Така или иначе отсъствието му беше твърде хубаво, за да е истина и очевидно тяхното звездно съжителство във владенията на кралското семейство на Етаха не бе достатъчно, ами сега и на празника на Розет трябваше да убива време и с него. - Как ли не се сетих.
Хубаво огледа брат си от главата до петите, а желанието му да сбърчи нос се превръщаше в импулс, който принцът трудно потискаше.
- Изглеждаш доволен, с коя ти се усмихна късметът? - подпря лице върху дланта си и разтегли устни в любопитна усмивка, която не разкриваше зъбите му. - И така и така те гледам, че се завръщаш от голямата компания ей там - стрелна с поглед тълпата, насъбрала се около многото момичета под опеката на Сидия -, поне ми кажи дали видя Астрея.
Беше обещал на братовчедка си да дойде и да я види, но по закона за всеобщата гадост закъсня. Разбира се. Сега оставаше и тя да му се ядоса, което чудесно щеше да допълни пейзажа на настроението му, цветовете за който Леофрик вече бе избрал. Малкият му брат се превръщаше в бавачка, което въобще не се нравеше на Хал. Но да видим докога.

Рееше се в кристално ясното небе. Крилата му пореха въздуха, докато ту се спускаше, ту отново се издигаше в небесата, с бързината на същинска светкавица. Музиката и човешката глъч бяха далеч от него; някъде долу, някъде под леката мъгла на разстоянието и леките, приятни ветрове. Гонеше птиците, а понякога просто се наслаждаваше на своята свобода. Разкъсваха го мислите единствено на неговия господар –тази безкрайна и неразбираема за Мрак дилема, която някакси му се струваше безсмислена и глуповата. За едно същество, като Мрак, нещата бяха прекалено прости и лишени от всякакви излишни задръжки и прекомерно дълго премисляне.
Летеше ли, летеше. На лунната светлина люспите му изглеждаха почти сребристи, а очите –лъскави оникси. Ревът му за пореден път огласи висините на небето. Чувстваше се като господар; като покровител на синевата, дори в момента тя да тънеше в мрак. Ако едно създание можеше да е наистина щастливо, то това беше Мрак.
Но нещо се промени. Усети странно подръпване по тази невидима връв, която свързваше него и господаря му. Нещо се случваше долу. Спусна се, бърз като вятъра, без да пропусне да усети странния аромат, който сякаш покриваше всичко. Кръв.


Сион усети промяната в атмосферата миг, преди тя да се случи. Сякаш самите сенки му шепнеха, че нещо ужасно ще се случи. Нещо, извън неговия контрол. Канеше се отново да отпие от виното, но пусна чашата и се пресегна към камата, която прилежно носеше в себе си, дори на подобни събития. Вятърът свистеше, рязко носейки със себе си страх. Инстинктивно застана пред Азареа, макар опасностите да идваха сякаш от всички страни. Лицето на Сион се изпъна от усилието да остане хладнокръвен и спокоен.
-Стой до мен! –Викна към червенокосата, през силния вятър, без да е особено сигурен дали тя ще успее да го чуе. Небето вече не беше ясно и красиво; извиваха се опасни облаци, сред които все по-често се засичаха и странни светкавици. Сетне дойде и пороят... Сетне дойде и ураганът. Сион вдигна глава, за да види Мрак, който се мъчеше да се приближи, но сякаш силните ветрове представляваха проблем дори и за огромните му криле. Нямаше време да направи каквото и да било, защото студените капки дъжд скоро се превърнаха в алена кръв. Кръв, в която плуваше...нещо. Пиявици!
-Азареа! –Викна, обръщайки се към нея, но сякаш в паниката двамата бяха разделени.


Чу викът на господаря си, дори в небето. И беше последното, което сякаш усети по тяхната странна връзка. Бореше се с ветровете в един миг, а в следващия нямаще нещо, което да се противопостави на ониксовите криле, които сега бяха обагрени в тъмно червено. Нямаше глъч. Нямаше стон. Когато се спускаше над земята, го посрещна единствено тишина. Паниката и виковете бяха стихнали, като само до преди минута огласяха дори небето. Намери господаря си, паднал на земята. Не разбираше напълно какво се беше случило, нито защо на крака бяха само малка част от всички хора,, които бе видял по-рано, преди да отлети в небето. Гневен и объркан рев се откъсна от устата на създанието, всячески мъчейки се да събуди своя господар. Огромната му глава побутна тялото му, но то остана все така безжизнено. Очите на мрак се насочиха към четирите фигури, а от гърлото му се откъсна ниско ръмжене.

- Не можа да устоиш и да не се заиграеш с красивата буря... - смехът на Крея се разнесе игриво, но и някак зловещо на фона на мъртвешката тишина, която за кратко се бе възцарила веднага след появата им. Погледът на богинята мигновено се стрелна към Кайн, докато обираше няколко капки кръв от собственото си лице, но червеникава линия остана върху бялата й кожа.
Стъпваше измежду смъртните, усещайки земята под краката си пропита с кръв. За кратко се вглеждаше в лицата им, когато светли коси, изцапани в аления цвят на насилие привлякоха вниманието й. Малкото вятърче все пак се бе появило на празника, но явно не бе внимавало за предупреждението на Крея. Мъглите на богинята се обвиха около момичето, сякаш показвайки без думи на другарите си, че тя не биваше да пострада и да става част от онова, което предстоеше. Малцината, които бяха останали в съзнание, не можеха да направят нищо, което да попречи на плана на прокудените.
Тишината бе нарушена бързо от ревът на познатия уивърн, с когото вече повелителката на бурите се бе срещала. Някак не й се искаше Сион да е тук, защото знаеше, че той със сигурност щеше да е достатъчно интригуващ и полезен за предстоящия план. Бе силен, бе спечелил някак довероето на Талас, за да му повери този звяр и всичко това не можеше да остане незабеязано. Колкото повече се доближаваше Крея до тялото му, толкова по-силен рев се изтръгваше от гърлото на Мрак, който засега само пазеше господаря си. Богинята бе нащрек, наясно, че във всеки един момент уивърнът можеше да нападне, затова избегна по-близък контакт с разяреното и едновременно изплашено създание, вместо това подмина русокосия ездач, за да се спре до крехката фигура на принцеса Мафей. Дали щеше да й хареса пристигането на четиримата, ако беше останала достатъчно дълго в съзнание? Принцесата на Етаха, покрита в кръв, ако можеше само да се види, да разбере, че онзи, когото почитаха бе така близо до нея. Кръвта, сипеща се на едри капки от небето до преди минута, бе покрила порцелановата й кожа. Бе така светла, че в този си вид принцесата й изглеждаше почти мъртва. Само че уловката беше, че дори да бе мъртва, нямаше да остане дълго в този си вид. Смъртта не бе константа за Астрея Мафей, а това бе плюс... е, може би минус за нея, поне в конкретната ситуация. Крея определено знаеше какво трябва да направи, но докато преценяваше хода си, чу силния рев на Уивърна някъде зад гърба си. Бе принудена да се обърне, за да се увери, че предупредителното ръмжене не бе насочено към нея самата и да бъде сигурна, че никой от тримата й съмишленици нямаше да пострада от Мрак. Не изгаряше от желание да ранят уивърна, но следеше внимателно всяко негово движение, готова да попречи на потенциална атака. 

Рихайм бе готов на всичко, за да постигне това, което с приятелите му искаха да се случи от толкова много време. Да създадат промяната. Да получат уважението, което заслужаваха от самото начало. Да се надигнат и смачкат всички, които си бяха позволили да гледат с презрение на тях. На прокудените. Точно затова сега жертваше част от енергията си, за да помогне на Леви да свали магията на Аркана. Богът на промяната бе готов на всичко за успеха. 

Отдавна беше спрял да се надява. Вероятно в него се криеше някакъв страх от неуспеха, който беше вкусвал толкова много пъти преди това. Господството на висшите трябваше да приключи и богът на промяната щеше да направи всичко по силите си, за да участва в унижението им. Не спираше да си го повтаря. 

Сините му очи следяха случващото се. Трябваше да бъде готов във всяка една секунда, защото никога нищо не минаваше така, както им се искаше. Очакваше и неочакваното. 

Падането на защитата му достави удоволствие. Приятелят му се бе справил впечатляващо, но не очакваше и по-малко от него. Сега имаха шанс да сторят това, за което бяха дошли тук. И все пак отказваше да се надява. Трябваше да сторят още много, за да постигнат своя успех. 

Вярваше на Крея, Леви и Кайн с живота си. И въпреки всички мисли, които му минаваха вярваше, че те ще се справят. Но не всичко зависеше от тях и точно там се криеше неговото съмнение. Трябваше да са бързи и ефективни, а след това никой нямаше да ги открие. До следващото действие. 

Рихайм незабелязано се отдалечи от останалите трима. Изчезна в сенките, за да продължи с плана. Прокрадна се зад изплашените празнуващи. Нямаше и помен от приятното им настроение, което бе изпълвало въздуха до преди минути. След миг или два богът изчезна напълно. 

Отнякъде се появи принц Леофрик, който се заоглежда с притеснено изражение на лицето.  Търсеше някого, но все още не можеше да го открие в събралото се множество. След известно време забеляза Халиел и бавно се приближи към него. Секунда по-късно го хвана за лакътя и промълви в ухото му задъхвайки се.

- Братко, да вървим! Трябва да се махнем веднага, защото в противен случай ще умрем. Нека ти помогна да се скрием. – говореше тихо до ухото на брат си в опит да не привлече излишно внимание към двамата. – Трябва да предупредим Астерон и Талас. Само те ще се справят с тези бунтуващи се нещастници. 

Изведнъж принцът на Етиха се изкашля, а по пръстите му остана следа от кръв. Очите му вдигнаха към Хал и го изгледа с нарастващ ужас. Колко добре играеше ролята си...

Отново стисна ръката на брат си, за да привлече вниманието му. Рихайм знаеше какво желае младият мъж до него и щеше да използва думите, за да постигне целта си. Щеше да му обещае това, което толкова много иска. Да бъде крал. Да получи короната, която толкова желаеше. 

Няколко минути по-късно двамата братя изчезнаха от сцената на действието. Пред Халиел щеше да се спусне мрак, но не този на Астерон. Щеше да падне този на Рихайм.

Всичко вървеше по план - точно така, както Рихайм, Леви, Крея и Кайн го бяха предначертали. Редът рухваше и отстъпваше своето не особено почетно място на хаоса, бурята от промени и кръвта, което тримата Прокудени богове и техният верен, но потаен другар носеха със себе си. Сладкият вкус се разливаше по бога закрилник на Етаха, когато безсмъртните, вече телепортирали се измежду припадналите жрици на Сидия, воини на Того, благородници от различни прослойки и поклонници на Розет, се разпръснаха всеки в своя хаотичен път. Горящите очи на Кайн набързо обходиха четирите посоки, преди да се впусне с бърза крачка към едно момче, което си бе набелязал - човешко дете, носещо сърцевината на Лумиел в костите си. Казваше се Каан - кръвожадното божество бе наблюдателно и добре знаеше срещу кого се изправя и кого желае да отмъкне за себе си. Способността на това човешко дете да става невидим можеше да бъде полезен коз в ръкава на Четиримата конници, които, въпреки че съвсем скоро щяха да си имат всичко - ламтяха за още и още. Още слава. Още почит. Още власт. Още кръв, разрушения. Още обрати, които да бележат началото на Новата божествена ера, задаваща се зад ъгъла - ера, изчистена от гнусното присъствие на Петимата висши, грозящи безсмъртния свят с егоизма си. Може би точно Кайн - единственият нисш, почитан редом с онези на върха, при това покровителстващ цяло кралство - нямаше право да се оплаква от неправдите и липсата на обожание, защото такова получаваше. Но никога не беше достатъчно. Затова продължаваше в своя упорит стремеж да подкрепя Прокудените, наказани за своето желание, което се припокриваше с това на Върховните. Те искаха същото, което Влавий, Астерон, Фос, Розет и Талас желаеха - да бъдат най-отгоре и светът да се обслужва по техните интереси. Техните подгласници и протежета в дълбините си желаеха същото, но не бяха достатъчно смели, за да вдигнат ръка срещу уж всемогъщата петорка. Но явно за едни - точно тези уж всемогъщи петима нещастници - егоизмът можеше да бъде толериран, а за други - не. И затова им бе натресено проклятието да не бъдат желани измежду света на големците, а вечно да се скитат из хората и да предават завета си и на децата, белязани от тях самите със своето раждане. Момичетата и момчетата под опеката на Крея, Рихайм или Леви също получаваха осъдителни погледи, когато разкриеха кой е техният патрон, но това скоро щеше да се промени. Идваше ера, в която единствено техните деца, заедно с тези на Кайн, ще бъдат достойни за уважение.
Скоро...
Прехапа вътрешната си устна до кръв. Удовлетворението изпълни цялото му същество, докато покритият със засъхнала кръв син на Лумиел лежеше пред него немощен и единствено забавеното му дишане, каращо гърдите му да се повдигат и свиват полека, издаваше, че клетото хлапе от Мер още е сред живите. Приклекна до него и с едно бързо движение безжизненото му тяло се озова на рамото на бога, сякаш привидно крехкият младеж не бе живо същество, а товар без никаква стойност. Но той определено имаше такава - и тя щеше да бъде определена според това дали бе достатъчно силен физически и психически, за да издържи на нещата, които Леви пазеше в ръкава си както за него, така и за останалите. Изсмя се. Едната си ръка Кайн бе увил около краката на Каан, а другата му се спускаше свободно до тялото.
"Дръж се", пусна глас в главата му. Дори безжизнен, смъртният можеше да го чуе сякаш в сън. Само че не от онези сънища, които Розет покровителстваше - въпрос на време бе нейните да се изродят в кошмари точно като този, който се оформяше в главата на Каан. Въпрос на време бе и мракът на Астерон да избледнее, огънят на Влавий да угасне, редът на Фос да бъде сринат до пепел, а Талас да се удави в собствения си океан.
Приклекна леко, засили се и скочи високо, набрал инерция с това движение да се телепортира при останалите в изходната ми позиция, но бе разсеян от звяра, който ревеше до безпомощното тяло на младеж с широки рамене и сурови черти на лицето. Усещаше енергията на Астерон около него, но явно той бе достатъчно специален, че Талас да му повери едно от създанията си. Уивърнът се дереше, хаотично размяташе опашка и сякаш бе готов да проплаче, докато нишката между него и русокосият се късаше или по-точно биваше рязана от Леви, чийто свиреп поглед насреща му пробиваше пространството.
- Аз ще задържа гущерчето. Ти действай - заобиколи дракона, приковавайки вниманието му, докато Леви зад гърба му ловко бе взел трофеите си в лицето на дечицата на Астерон и на Сидия, а миг по-късно - и Каан, лежащ на рамото на самия Кайн, след което изчезна с пространството. Съществото отново замахна, опитвайки се да улучи Леви, за да го накаже, че му отнема собственика. Че го наранява. Но болката тепърва започваше, кръвопролитието - също. Вместо да улучи бога, разграждащ магията, уивърнът уцели гръдния кош на Кайн, а по мястото на удара бяха избили гъсти тъмночервени капки съблазнителна кръв. Ръката му се озова на мястото, а с опакото и той избърса течността. Направи скок, но въпреки това не избегна втория удар върху себе си, раната от който бе значително по-дълбока, отколкото първата, с която се бе сдобил. Не че имаше значение - него това не го притесняваше, защото не му влияеше, все пак бе безсмъртен. Изкриви глава на една страна, оглеждайки огромните очи на зверчето, след което раздвижи пръсти съвсем бавно. Кръвта на дракона се сгъсти, преди богът отново да отпусне пръстите си - този път бързо, за да доведе животното до шок. Докато то бе замаяно от странната циркулация на кръвта в тялото си, богът на Етаха използва възможността, за да се махне, завръщайки се победоносно до другарите си, но преди това имаше да свърши нещо. Докато се рееше във въздуха, вече на метри от Мрак, в ръката му се материализираха пет парчета необикновена хартия - в момента бе тъмночервена точно като кръвта, над която той властваше, но до момента, в който любимците му трябваше да я използват, листчетата вече щяха да са избледнели до млечнобяло. Колкото по-близо Леофрик и Фрей се намираха до набелязаните от боговете Каан, Халиел, Астрея, Азареа и Сион, толкова по-наситен би бил цветът. Също така по Картата на живота можеха да познаят и колко жизнена енергия остава на тези, чиято кръв бе вградена в листчето. Ако не бяха на прага на силите си, листчето би било цяло, а ако стамината им се изчерпваше - то би станало на пепел докато или не се регенерира, ако собственикът успее да се възстанови от изтощението, или вятърът съвсем не отвее праха, останал от хартийката. Единственият пропуск, който за момента въпросните неща имаха, бе, че наследниците на Етаха и на Хогорд нямаше начин да разберат чие парче живот държат в ръцете си. Или поне това бе единственият пропуск, който за момента биха успели да забележат.
Коленичил пред Леофрик Мафей, съсредоточи мислите си право в неговите.
"Сигурен съм, че брат ти ще те очаква, Лео. Затова недей да го разочароваш. Нищо че се конкурирате за трона, ти трябва да бъдеш там. Заради мен. Ако искаш аз, Кайн, винаги да пазя Етаха, когато сложиш короната на главата си. Използвай това, което ще ти оставя. Използвай го. За мен! И знай, че въпреки всичко аз съм на ваша страна. На твоя като крал и на Етаха като мои верни поданици."
Лъжеше, но толкова красиво, толкова убедително. Дори в един сън гласът му пак успяваше да се извие в нотки на искреност, прикривайки фалша и насмешката, които бликаха като гейзер от цялото му същество. Струя въздух шумно напусна ноздрите на божеството, след което, взел осиновения, пардон - купения, син на Кромуел и Телисия, се приземи право до Фрей. Положи тялото на Леофрик до това на Фрей, след това постави ръка на младежа от кралство Хогорд, разтривайки го леко.
"Красиви принце, нима един истински воин със сила като Вашата може просто да се излежава така? Моля ви, недейте! Хогорд разчита на Вас. Бъдещата Ви съпруга разчита на Вас. Затова вместо да губите време, не помогнете на своя съратник Лео Мафей и не отидете да спасите тези, които имат нужда? Така ще се завърнете като герой. Ще Ви уважават. Ще Ви обожават. Боговете ще Ви възнаградят, а Хогорд ще бъде изцяло Ваш. Ще видите. Затова се събудете и последвайте следите, които имате. Моля Ви. Знайте, че винаги ще Ви закрилям!"
Отново бе манипулатор. Отново се правеше на невинен, когато явно не бе. Отново привидно заемаше страната, която не бе за него, за да постигне това, което желае. Точно като Рихайм Кайн се променяше според обстоятелствата и успяваше да се намести там, където бе изгодно, където бе нужно. А в случая това, което бяха скроили, изискваше от любимеца на Етаха да изрече шепа евтини думи. Но хората толкова вярваха на думите - бе толкова наивно, че чак чаровно. А в действителност думите са нещо толкова безполезно и преходно, неспособно да постигне нищо освен да причини тъга...
Кошмарът се завърташе в главата на детето на Влавий отново и отново като навит, а изключване просто нямаше. Разбира се, синът на Еристия нямаше да се събуди просто така - не и в близките часове, но можеше да почувства с всяка своя фибра думите на Кайн, процеждащи се из най-тъмните кътчета на съзнанието му. Кайн хвърли Картите на живота върху двамата млади мъже, изпаднали в безсъзнание. Листчетата се разпиляха по гърдите на двамата, а след това патронът на кръвта изчезна, без да им остави инструкции за употреба, нищо че толкова бе настоял. Трябваше сами да намерят пътя си, за да бъде победата им по-сладка. Та кой обичаше подарени победи и незаслужени постижения? Задачата на двамата благородници бе сами да стигнат до пътя, по който да вървят - през всичките завои и острота, водещи към пътеката. Дано маршрутът им се окажеше правилен.
Въздъхна, след което се усмихна за кратко, когато се материализира пред тримата си верни приятели и единствени любими богове. Те единствени никога не биха предали Кайн и той не би предал единствено тях. Колкото и навътре да бе в средите на другите божества, за него те не значеха нищо. Бяха просто пионки в играта, която с Леви, Крея и Рихайм проектираха от векове. Просто мухи в мрежата на отровните паяци, готови да ги разкъсат.
- Моята част е изпълнена - обходи с поглед тримата големи. Леви бе скръстил ръце, а пред него почти едно върху друго бяха телата на Сион, Каан и Азареа. Полуусмивката му грееше доволно, което накара лицето на Кайн да се разчупи в подобна такава.
- Добра работа - използва възможността да го поздрави и постави ръка на рамото му. В прегръдките на Крея се намираше мръсната и безпомощна Астрея Мафей - жрица с потенциала на Розет в себе си и за която се предполагаше, че е новата надежда на Академията. Но скоро нито Академията щеше да съществува, нито жриците биха били необходими някому.
Богът закачливо погали бузата на Крея, без да засвидетелства нежност повече от обикновено. Знаеше, че тя бе трудна жена и за разлика от останалите богини, тя бе твърда. За нея нежността бе надценена и тя можеше да се сглоби сама, без да чака да я лигавят. Точно това го привличаше - силата, която кипеше в нея, и омразата към мантрата, че мекотата е красота.
Сетне вниманието му се спря върху Рихайм. Изглеждаше щастлив. Гърбът му бе перфектно изправен, а по лицето му играеше дяволит пламък, какъвто дори Кайн не бе виждал от него. Очите му бяха потъмнели от емоциите, които изместваха примамливия им, ала лъжлив син цвят от ириса. Многоликият бе хванал Халиел за гърлото, придържайки го съвсем леко. Побратимият му не можеше да скрие щастието си както от успеха, така и от плячката, която синът на Талас държеше в ръцете си, затова поклати глава в знак на одобрение.
"Определено ще имам нужда от теб, момче. Съвсем скоро", пусна мисълта в главата на Астероновото протеже. Гласът на Кървавия му бе познат, но сега нямаше да си води монолог. Нямаше и нужда от това, предвид че единственият син на Кромуел скоро щеше от първо лице да се убеди колко полезна е неговата етахска кръв за това, което Кайн целеше да направи и което не бе включено в плановете на Леви, а бе просто един огромен плюс към щастливата картинка.
- Да се махаме от това място. Задачата ни е свършена - отново пое Каан на рамото си, придържайки краката му леко с лявата си ръка, а дясната си подаде към дамата на групата злодеи в историята, които чакаха своя златен момент да станат герои. Тя от своя страна положи длан в неговата, а богът син на Фос и Многоликият бяха заели готовност да се махнат толкова внезапно, колкото се бяха и появили. - Хайде.
Без дори да чакат втора покана, четиримата конници на апокалипсиса изчезнаха в нощта, оставяйки след себе си единствено луната да грее, ала не да разпръсква светлината, с която Фос се разпореждаше. Сега през облаците се процеждаше аленочервено, типичното за Кайн. Бурята от промени тепърва започваше да се вихри, а петимата висшестоящи бяха в главната роля в пиеса, за която дори без да осъзнават, билет си бяха купили още преди векове...