Everybody told me that I wasn't good enough, broke my trust and watched me bleed.

by helio. Thu Jan 23, 2020 6:23 pm

Helio // Age 24 // FC: Lucas Till // A peasant НАЧАЛОТО? Кога е то?

Въпрос, чийто отговор определено не може да се нарече моментът, в който всяко човешко създание под формата на парче плът е напуснало, омазано в отпадъчни тъкани и вещества, вътрешностите на гърчещо се в болки себеподобно. Разбира се този момент винаги е съпроводен от врясъци и проклятия. Или там както сте създадени вие самите. НЕ. Началото е момента, когато откриваш за какво се струва да умре и да бъдеш убит.

ПОЯВЯВАМЕ се на този свят не когато се родим, а когато нещо в нас умира – било то любовта, надеждата, доверието. Загуба, която да е толкова колосална, че да не искаш да станеш, да не искаш да продължиш и все пак да го направиш. Да станеш на крака, да погледнеш небето, да покажеш среден пръст на Съдбата и да ѝ кажеш – Майната ти!

ИЗГРАЖДАМЕ се не докато клетките ни се делят, а когато успяваме да окажем съпротива на промените, независещи от нас. Всеки път … ВСЕКИ ШИБАН ДЕН.

ЖИВОТ се създава не с пъшкане и напъни, а когато от пъплещи индивиди съумееш да направиш личности или ти самият от купчина лесноразградима маса се запретнеш и станеш пак такава маса, но понатрупала значими умения и лично мнение.

СЪЩЕСТВО бива създадено не като се пръкне в полубезгръбначно и пищящо състояние в ръцете на някого, оставено на неговото благоволение, а когато събере сила в безполезните си мускулни влакна и умствена мощ в прецаканите си нервни мостове, достатъчна да унищожава и съгражда светове. Чуждите … и своя собствен.

И ако за най-красиво и възвишено на вас ви се струва даването на живот .. мога да ви кажа, че сте в голяма грешка, ако, разбира се, визирате дублирането на генетичния си материал в телесна форма чрез размножаване. За мен ценностната характеристика на един човек е това, което го изгражда, което го кара да се появява, което го обуславя като същество, което му дава живот. Което е неговото начало. Затова онзи ден, когато тъмнокоса красавица с аура, която успокоява и най-гневния човек, с глас, който те омайва и очи, пълни с доброта и нещо … нещо божествено, се появи пред мен и ми показа пътя, истинското значение за моето проклятие що се нарича съществуване, онзи ден бе моето истинско раждане.

Началото ….

Бе му дадено име. Хелио и него не би сменил за нищо на света. С течение „Хелио“ се превърна в неговият печат, наследство, протритата наметка на отминала тъга. Носеше името си като ръждясала корона, гротескно стояща на умопобъркан шут в сценка с отредена му царствена роля. А той наистина можеше добре да изиграе тази роля, о да. Слънцето никога не привеждаше глава. То стоеше над всички. И Хелио .. като него вярваше и вярва, че той може да решава собствената си съдба, дори и с ръждясала корона и протъркана подметка.

Баща – фермер и поклонник на самия Астерон, вярващ напълно с идеята, че един ден ще умре и ще стигне до царството на бога, където ще си почине най-накрая от вечната работа. Е .. сигурно вече е там. Умря преди дванадесет лета. Майка – служеща за разплод на някакъв си богаташки боклук „за доброто на малкия Хелио – да не расте без опека и в лишение“. Поредното добро намерение, уж защото просто е добра жена, постлало пътя към курорта „ПЪКЪЛ АД“ – „спа и мъчения в термални извори, както и масажи с нажежено желязо“. Е за нея силно се надяваше да е ритнала камбаната, след като даде на въпросния богаташки боклук да го продаде за по-малко от една кокошка на пазара за роби в Зредия.

Беше развалина. Повърната огризка, попаднала на бунището сред сродни души. Или по-скоро не … нищо не можеше да го направи подобен на останалите хора. За него душите и умът им бяха в дълбочината на локва о разлято по пода прокиснало вино, пък може би точно така би казал за себе си един егоцентрик с пороци като горделивост? Служеше на новите си господари уж съвсем добронамерено, но уви неговото проклятие си каза думата и след третият пожар, поради твърде изсъхнала реколта просто решиха, че не им трябва … а понеже парите са си пари, колкото и да е, едвам се измъкна от лапите им полужив и определено не с всичкия си.

С това реши, че трябва да се забърка със сили в стремежа си да открие мощ, за да може да се защитава и никога повече да не бъде мачкан като преди започна да развива дарбата си. Живееше като отшелник, макар и да нямаше дамгата на лявата си ръка. Тук там намираше по някоя работа за деня, колкото да си изкара прехраната и ако е по приумица на боговете, да изкара достатъчно да си купи нещо, нормално за носене от време на време, а през това време сам се научаваше да контролира собственото си проклятие, това, което го отделяше така от хората. Ден след ден, нощ подир нощ, потискаше топлината, закриваше огъня, поутоляваше всичката енергия, всичката разрушителна част от себе си.

Ирония номер едно: придобитите си умения по онова време използваше единствено да си стопли храната.

Бе отнемал живот. Бе потъпквал много принципи и знаеше, че можеше да обърне гръб на още много. Можеше да вярва и отрича всичко не от лицемерие, а защото монетата винаги има две страни – пък да не говорим за ръбовете между тях!. Затова и не парадираше със своите убеждения на атеист, защото нищо лошо не правеше, дори бе научен да почита боговете, но те му бяха обърнали гръб, те го бяха отритнали от живота и можеше само да гледа, както Слънцето гледа всички през половината денонощие. Всъщност не парадираше с нищо, защото … бе лесно да се перчиш колко си изящен и изваян под прожекторите, а озовеш ли се обгърнат в мрак, се стопяваш в мъглата на собствената си безизходица и интереси. Това май някъде беше казано, но по по-различен начин и все пак в същия смисъл за приятелите, ама все тая – защото и те са също толкова променлива константа. Обичаше единствено самотата и своя верен приятел – Слънцето.
Ирония номер две: Не се намираше сам насред безлюдна планета, както му се искаше, а въпросният приятел не му бе проговарял от месеци …

Вече нямаше ни помен от онова дете, което се усмихваше и слънчевите лъчи галеха русите му коси. Не. Вече беше друг. Променен. Можеше да бъде всякакъв но никога безличен, от него можеше да се очаква всичко, но това го превръщаше в нищо – непретенциозно и болезнено, като треска в средния пръст – неудобно да го търпиш и обидно да го покажеш.

Животът му беше като желязото хвърлено в пещта, но никой не искаше да го кове, за да стане меч или нещо друго – подкова за кон, примерно. Вечно разгорещено докато цвета му не стане почти бял, тъкмо готово да стане на нещо и .. никой го нямаше там. Никога. За нищо. Затова и реши да отиде на единственото място, което беше сигурен, че нямаше да го върнат – бившето кралство Грида. Щеше да бори топлината си с тази на пустинята. Щеше да изпита тялото си с болестите. Щеше да се довърши в „Дома на Светлината“.
И точно тогава, точно в онзи момент всичко прие съвсем различен обрат. В последния ден от празника на Смирението, на собственият му двадесети рожден ден я срещна. Тъмнокосата красавица с очи, които го прогаряха повече и от слънчевите лъчи. С усмивка, която го укротяваше повече и от дъждовните капки, които попаднали върху му веднага се изпаряваха. С излъчване, което го караше да си спомни, че някъде там, някъде високо над него може би все пак има пернати, наричащи се ангели.

Тя без страх го доближи. Заговори му като на равен, а не някой по-нисш, по-долу и от прасетата. Показа му, че и той може да е човек, а не просто чудовище. В онзи ден, онзи момент, тя му подари най-големия дар от всички. Накара го да повярва в себе си и това, което е, показвайки му, че проклятието, с което живееше години всъщност е благословия. Показа му ролята в живота, която трябва да изпълнява – да е светлината в мрака, която озарява пътя на всеки, нуждаещ се от Слънчева милувка, когато неговия верен друг спи.

Сега той бе брилянтен, даровит, духовит, целенасочен лагерник, усвоил изкуството на меча, инатенето за нищо, упорстването и просенето на бой на поразия, чувство за хумор и сарказъм, за които обектът на шегата спокойно можеше да повдигне обвинение от частен характер, плямпало-колкото си иска и задник колкото му се наложи. За своите 24 години физиологично функциониране на този свят, защото оня номер с богатия житейски опит го пробутват леките жени като оправдание за бройката си, бе постигнал немалко и разрушил двойно повече. А огнената му осанка в комбинация с магнетичната привлекателност за противоположния, че и понякога за представителите от неговия, пол бе готов да унищожи и съгради нови светове отвъд представите на останалите.

И ето го тук. В Лагера. Вече трета година. Несретник сред други несретници всички с различно НАЧАЛО и неизбежен КРАЙ.

Способност: Heliokinesis

Дарбата на Хелио на пръв поглед е да контролира напълно слънчевата енергия. На пръв поглед, защото истината, е че не той контролира дарбата си, а тя него. С непостоянен характер, двойствена натура и крайно опасна, заради разрушителната си същност, дарбата е развита в два аспекта.

Пасивен – когато Хелио не се опитва да я използва неговото тяло излъчва такава топлина, че спокойно може да превърне земята под краката му в разтопена маса, да изсуши цяло езеро стига да влезе в него, че дори само с докосване да запали дърво, затривайки всичко по пътя си, превръщайки го в пепел. Затова русокосия, макар и страшно горделив, дразнещ и на момент просещ си боя, се сдържа през цялото време, събирайки в себе си повечето жега, която му причинява известна доза болка, намалявайки ефекта от дарбата си. Отделно не ми влияе по никакъв начин огъня или горещината.

Активен – в този случай използването на дарбата му е напълно целенасочено. Почти пълен контрол над слънчевата енергия, като е дори способен да въздава малки варианти на Слънцето, които да използва по негово усмотрение. Това обаче изисква крайно много енергия – както физическа, емоционална, така и жизнена. Затова в случай, че използва дарбата си в пълния ѝ смисъл, винаги завършва на легло за неопределено време, в зависимост от това колкото време и какво точно е правил.

Двойственост на дарбата - като всяко нещо, и хелиокинезата си има своите особености. Една от които е, че през нощта топлината, която излъчва от тялото си е драстично по-малка, а по време на Затъмнението в чест на празника на Астерон е и напълно подтисната. Така докато празника трае Хелио е уязвим към всичко, което по-принцип не му прави впечатление.:copyright:️ YOU_COMPLETE_MESS

by **the destiny** Fri Jan 24, 2020 4:51 pm

Accepted

добре дошъл в дома на нощта!

богът ти покровител е Фос.
екипът на domus tenebrarum ти пожелава много весели мигове сред нас и приятно писане

Everybody told me that I wasn't good enough, broke my trust and watched me bleed.

Everybody told me that I wasn't good enough, broke my trust and watched me bleed.

Re: Everybody told me that I wasn't good enough, broke my trust and watched me bleed.