“I don't want to repeat my innocence. I want the pleasure of losing it again.”

Какво толкова ужасно бях направила? Какво толкова бях сторила, за да поисам сама да го забравя, мамка му? Да потърся някаква утеха в това да изпратя спомените в небитието, да ги заключа някъде в съзнанието си и да йвърля ключовете към тях.
"Не търси отговори. Не разваляй шибаната магия.
Името ти е Лиана. На осемнадесет си. Нямаш семейство, нямаш дарба."
Това бе единственото, което имах от стария си живот. Някакви думи върху безличен лист, който стисках в ръката си, щом се събудих без спомени. Бяха подписани от мен за мен. Но, по дяволите, как се предполагаше да изпълня собствените си заръки? Това за мен бяха чужди думи, на непознат човек, който вече не познавах. Спомням си, че не го направих сама, някой ми беше помогнал, изтривайки цялата ми история. Не можеш да се сетя името, не можех да повикам образа на този човек в съзнанието си, цялата му личност оставаше забулена в мъгла и заключена при всички спомени, които също не можеше да изкара на повърхността.
Дълбоко в себе си знаех, че трябва да се вслушам в тези думи, но така и не им повярвах. Не можех да различа истината от лъжата в тях. Какво си бях мислела, правейки подобно нещо? Чувствах се безпомощна, гледах на всичко с недоверчив поглед, не можех да си позволя да повярвам в когото и да било. Дори в себе си. Бях сама в света. Име без история, лице без спомени. Човек, но не и личност. Напълно обикновен човек, явно отхвърлен и от боговете, доколкото можех да съдя от думите си. Всеки без дарба бе именно такъв - недостоен, отхвърлен, или обидил боговете по някакъв начин. Дали наистина бях една от тях, или от онзи намачкан лист лъхаше на фалш и лъжа?