Getting lost in the light, now there's a shadow of us. Playing games in the dust, dreams of glitter and gloss.

Имах доста имена и прякори през годините. Жената, която ме гледаше ме наричаше Черешово Цветче. Мъжете, които я посещаваха почти всеки ден ме наричаха Тежест или Копеле. Не помня истинското си име. Джеда, която гледах през целия си съществен живот сякаш ми е майка, ми разказа как са ме довели в този бардак, в който израснах. Не знаеше твърде много, но ми каза, че съм или най-големия късметлия, или най-злощастното дете. Близо до Зредия видели кораб с непознато платно. „Хората са жестоки“ разказваше ми тя. „Като видят нещо различно и непознато, наострят първо ножа.“ Предполагам там са били последните ми роднини, а може би съм бил сирак доста преди да попадна в прегръдките на Джеда. Избили мъжете, които защитавали кораба, а жените и децата прибрали, за да бъдат продадени. Така аз съм стигнал дотук, в този маркет на плътта.
Имаше и други момчета, освен мен. Повечето деца на жените, които работеха тук. Обикновено от тях ставаха работници, разносвачи и пазачи на това място. Всеки трябваше да се труди за парченцето си хляб, когато станеше достатъчно голям. Джеда обаче ми каза, че Господарката е решила да изкара много повече пари от мен, защото съм хубав и нежен като листенцето на цвете. Още помня онази страшна жена с белега на врата и как ме шибна през гърба с бастуна си, само защото ѝ прекосих пътя в бардака. „Някои клиенти имат по-специални вкусове.“ Самата мисъл тогава разля много горчив вкус по небцето ми. Бях само на тринадесет.
Може би бях късметлия, защото Господарката не позволяваше да ме използват по този начин, за да не ме повредят по нейни думи. Следващите няколко години работата ми беше да разнасям пиячката на клиентите и да утолявам естетическата им жажда. Не беше най-приятното нещо да бъда изпиван с очи и пощипван, докато в ушите ми кънтяха сластни хленчения и ругатни. Но поне бях в безопасност, получавах храната си и когато валеше, спях на сухо. Освен онзи един път, в който не можаха да ме опазят. И по някаква причина виновният бях аз. Господарката наказа мен, може би защото парите на онзи бяха твърде ценни за мястото. Изрита ме от стаята, която делях с един от синовете на жените и ме застави да спя в мазето, където се помещаваше кухнята. Прибираше всичко, което попаднеше в ръцете ми и имаше дори малко ценност.Сега просто щях да сервирам и да се омитам от стаите.
Година по-късно, когато бях на седемнадесет, срещнах своя спасител. Беше чужденец, дрехите му бяха различни и леко екстравагантни. Само няколко години по-голям от мен, но в погледа му бяха заключени няколко живота. Когато коленичих с подноса пред него, дългите му пръсти повдигнаха брадичката ми, за да може да ме огледа. Срещнах очите му само за миг, преди да погледна към пода и да побързам да се изнеса. Но ръката му вече държеше здраво китката ми. Изпитах онзи страх от преди година. Не исках да се повтори. Очаквах всичко, но не и онова, което той направи. Пожела да ме откупи.
Даде ми името Седжи. Име, което можех да обикна. И за две години се превърнах в нов човек. В гърдите ми тлееха гордост и обич. А очите ми бяха омаяни от вълните. Научи ме на всичко заедно със съпругата си, дадоха ми нов смисъл. Може би е поетично – пътят ми е започнал и завършил на кораб. Ако, разбира се, историите на Джеда за миналото ми са наистина верни.


- историята е съгласувана с капитан Талис