can you see the light with your heart when all your eyes see is darkness?

Естел бе откриила способността след десетата си година, когато бяха започнали да ѝ се присънват различни картини, доста преди да пристъпи прага на академията. Всичко около нея беше нормално. Дърветата бяха все същите, цветята не променяха цвета си, постройките си бяха на място. С единствената разлика, че ги виждаше през чужди очи. Една нощ погледът ѝ се извисяваше сякаш от облаците, карайки същите тези дървета да не изглеждат толкова величествени и огромни, на другата – погледът й се плъзгаше под цветята и стигайкии до дърветата, започваше да се увива около тях.
“Сънища на едно дете.”, бихте казали.
Естел ги възприемаше по същия начин. Радваше се на пъстрите картини в тях, всяка нощ виждайки ги от различен ъгъл и перспектива, но не смееше да подозира, че един ден именно тези сънища ще бъдат в основата на дарбата й.
Беше ясна нощ. Луната бе необикновено голяма и пълна. Сребърният й блясък се отразяваше от неголямото езеро в близост. Погледът на Естел се разхождаше из поляната. Всичко наоколо изглеждаше приказно, беше един наистина красив сън, макар и различен от предишните. В сънищата й обикновено беше слънчево, виждаше града и околностите му. А сега нямаше нищо наоколо, освен тази поляна, гората зад гърба й и кристалното езеро на няколко крачки. Поседя още малко на поляната и пристъпи напред. Стъпи във водите на езерото и свали поглед. В отражението на повърхността видя вълк. За първи път виждаше отражението си в съня. Събуди се рязко, задъхана. Това беше един от първите сънища, които я накараха да повярва в способността си.
Процесът й на осъвършенстване в академия Аркана, бе безкрайно интересен за нея. Справяше се добре, а това я бе накарало да се възгордее и да стъпва все по-накриво. Злоупотребяваше със силата си и макар да почиташе боговете, бе спряла да зачита правилата на академията, позволявайки си да използва дарбата, за да се измъква. Някога й харесваше да си играе, струваше й се наистина любопитно, но щом Естел порасна, играта също беше пораснала. Прекарвайки в облика на различни животни, Мейнард бе станала свидетел на тайни и заговори, притежаваше информация, която вярваше, че един ден щеше да й послужи добре. Но самоувереността обикновено изиграваше лоши шеги.